Писмо

    Ей ме, приятелю, как си?
    Пиша ти това писмо, понеже, струва ми се, позабравих какво е да се събереш на сладка раздумка и мухабетът да ти е за мезе, дет се вика. Последните дни слушам и чета, настръхнал от случващото се по света и няма с кого две приказки да си кажа. Боли ме, че така сам съм, ала повече ме боли, че тая земя съвсем е луднала. Овързала се с воденични камъни около шията от алчност, глупост и жлъч и смело гази с двата крака в мочурището. Някога, кога бяхме още деца, вярвах в човека, в чистия му поглед, гърбината му. Сега, приятелю, се сещам за думите на баща ми, че празен чувал прав не стои. И имам чувството, че и аз се опразвам с бързи темпове и хамбарът скоро ще зейне гол-голеничък и ошушкан.
    Но какво говоря? Добре, че писмото е адресирано до теб, че иначе всички ще скокнат да ме овикват какви глупости съм подел. Ала като ти е тежко, е така – не ти се пише за любов и красота. И като казах любов, се сетих – тя при мен в момента е една, мила моя майно льо, че вече едвам дишам тоя самотнически въздух в стаята. Влюбва ми се, приятелю, за цял живот ми се влюбва. Разбираш ли колко съм загазил? Не мога повече така. Мечтая за една жена и навярно това е знак, че момчето в мен си отива. Трудно намирам вече утеха в празните приказки, триенето на плът в плът, страстите, които държат ме, колкото да не угасна. Дълбая с поглед в чужди очи и търся вечната жена. И двамата знаем, че я има, че нали я изпуснахме по веднъж и ти, и аз.
                                                                         
    Пуу, приятелю, и от тая пуста чужбина съвсем ми омръзна, от тоя зазидан тукашен свят. Всеки ден връщам се назад и извървявам в душата си пътя към нашата улица, тая нищо и никаква улица с разшил се асфалт, разтворил широки обятия, където хората садяха домати, сякаш бе градина. И сещам се за Дана Норката, за чичо Гошо и трактора му, за Иван Бабин и Веска, за несвършващите топли летни нощи и за неизживения студ. И хващам се, че още живея там, че никога не съм напускал онова място, което с три букви просто наричаме дом.
    А колко далеч сме сега от него, приятелю! Теб великата тъмносиня паст те дели, мен пък реки, поля и баири, над които съм прелитал не един път, през които с палец вдигнат и сочещ към небето съм пътувал. Често се питам какво ли ти е да се бориш сам-самичък в другия крайчец на кълбото, да не можеш да се върнеш поне за малко, да обгърнеш двор, балкан, цялото това магическо място, което ти обичаш и то теб обича.
    Питам се, питам се и доникъде я не докарвам, ала си казвам, че ще се върнем, приятелю, ще се върнем, убеден съм! И пак ще говорим през плета, и пак детска глъчка ще има на същата тази улица, на която ние сме играли. Защото, както се казва в едно от любимите ми стихотворения:
                 И да си тръгна, ще се връщам.
                Защото трябва да ме има.
...и ще ни има! Обещавам, ще ни има! Само горе главата. Пътят и да криволичи, пак там  отива, отгде е тръгнал! Ще се върнем...