Аз нещо някъде някога
изгубих.
Затворен от вси страни
от непробиваеми прегради,
изпод едната стена
вадичка изби,
сблъска ме със земните
провали и поквари,
усмири ме с ласките
на самотни жени.
Скоро подир това
нагазих до колене
в небивалици
отекващи из отвън
и вадичката
стана на рекичка,
и стените оказаха се
по-твърди
от кубче локум.
Ами сега накъде,
запитах се,
ето вече бях вада, река, язовир,
когато на брега заграден от стените
открих вяра
и забравих, че вярващ съм бил.
Срути се света ми за миг,
изчезнах сам пред очите
свои,
и не търся вече покой,
ни покоят ме мене търси.