сряда, 23 юни 2010 г.

Искам истина

Искам истина,
моля, нека е само една,
но жива,
а не обесена
като всяка лъжа.

Искам истина,
недей ме лъга,
достатъчно добър съм,
за да я избера.

Искам истина,
моля, не ме съдете,
дори да е срещу вас,
Искам истина,
пред вратата я оставете,
когато стана
ще я дам и на вас.

понеделник, 21 юни 2010 г.

На плета



Съседите бяха заели обичайните места и разговаряха през плета. Близо четиридесет години приятелство ги докарваше на мрежата всеки ден на приказка. Колко празници и глъчки, кръщенета и сватби бяха затвърдили дружбата им, дори техните жени не знаеха със сигурност.
Бай Минчо отдавна беше прошарил косата и станал по-немарлив към себе си. Вече рядко бръснеше оредялата си брада и вечно ходеше „а ла леко зачервен” от огнената вода, която произвеждаше в собствения си двор. Техническият му гений бе съзрял преди година в един стар изхвърлен бойлер на улицата не просто скрап, а домашен винпром. За два дни бай Минчо бе изколил кокошките, разтурил кокошарника и доказал, че нов винпром може да се съгради и със стари тухли. Не смееше да си признае пред бай Спас, но тайно се гордееше с малкия казан за ракия в края на двора си.
Агронома, както викаха на бай Спас в града, беше по-друг човек. Дори на стари години, той изглеждаше безупречно, посещаваше редовно берберницата, сменяше дрехите си всеки ден, като в джоба на всеки панталон носеше гребенче за бялата си грива, и винаги ухаеше на канадския одеколон, който най-малката му дъщеря пращаше от Торонто. Макар и прехвърлил шейсетте, бай Спас се чувстваше силен като жребец и все още омайваше касиерките в пощата с изящната си усмивка, когато вземаше пенсията си.
И днес беше дошло време за раздумка и двамата приятели се бяха настанили удобно на плета и подхванали отколешната тема за времето и отлетелите години:
- Бре, Спасе, оредяха ми косите, като че кокошки са ги изкълвали. Дядо едно време
казваше, че лъсне ли ти темето, лъсва и старостта. И си беше прав старецът. Оня ден едвам земах баира на връщане от пазара, а едно време краката стъпваха тежко-тежко като волска кола, – поспря за момент, впери поглед в градината и пак поде – а сега, висна в тая градина като некое чучело, поя я с последните си сили и не знам аз ли крепа тоя проклет берковски маркуч, или той мене. Ама, така е, днес си млад, утре стар, вдругиден тор, нали, Агрономе ? – запита шеговито бай Минча.
По лицето на бай Спас никна и овехна едва видима усмивка. Той
все още не се примиряваше със старостта. Суетата му пазеше гърба, макар с годините огледалото да проговаряше. Бай Спас подхвана окуражително:
- А бе, Минчо, времето може да тече, ама ние сме си същите, не е ли така, младеж ? –
засмя се Агронома и тупна съседа по рамото – Аз още сила имам да дигам женските поли, а ти от стълби и баири ми се оплакваш. Та нали цял живот го катерим тоя пуст баир... – бай Спас направи кратка пауза и продължи – Ти май нещо много си се унесъл в мисли и края му дириш вече, ама аз ще ти кажа – има още много живот. Косите падат, краката омаляват, сърцето почва да хлопа, паметта окъсява, но духът остава, Минчо. Духът. Той крепи младежи като нас, не разни гумени берковски маркучи. Пък право да ти кажа и сред живите има много тор, от мен ще знаеш. Недей да мислиш, че дните ни са изпети, е го на, ти цял винпром дигна с двете си ръце и една гола идея. – бай Минчо се поласка и зачерви, но ракията прикри с качествата на скъп грим неговото очарование от изречените думи.
Бай Спас спря да говори и погледна назад към къщата, където от прозореца на кухнята жена му го викаше за обяд. Агронома беше поуглушал и недочуваше, но предпочиташе да се оправдава, че е замислен и затова се отплесва, та не разбира кога го викат. Той покани Минчо да споделят трапезата, но неговият съсед отказа вежливо, тъй като вече беше обядвал, а тихото време, ситият търбух и чашката обедна ракийка го завличаха в измеренията на следобедния сън върху походното легло под асмата. Двамата си размениха по едно „айде” и се разделиха от плета.
Бай Минчо се намести удобно и започна постепенно да се унася. Дълги години беше работил с машини и тялото му беше попило миризмата на машинно масло чак до костите. Дори в сънищата си той усещаше мириса. А-ха да помиришеше някоя роза или орхидея насън и изведнъж вятърът довяваше познатата миризма отнякъде. Друг път сънуваше, че е затворен в танк и смърди така непоносимо на масло, че на него започва да му се повръща, главата му натежава, разсъдъкът изтънява, когато едно войниче се намесва, събува партенките си и увива лицето му с тях. Бай Минчо едвам оцелява и след като е спасен, се отблагодарява на войничето и му дава нов чифт партенки.
Комично-страшни бяха повечето жанрове на неговите дрямки и неизменно в съня му съществуваше някаква смрад, която разяждаше всички хубави, затворени зад очите пейзажи. Може би сънищата го бяха накарали да се предаде на старостта по-отрано, животът му като че ли се засищаше с цветове, но вкусът – солта и пипера, бяха избягали от трапезата.
Когато бай Минчо се разбуди, наближаваше да стане пет часът. Слънцето беше нагряло мозайката на терасата и няколко объркани божи кравички подскачаха като кючекчийки върху нажежената повърхност. Бай Минчо оплакна очите си със студена вода на мивката, взе една ябълка и седна на крайчеца на пейката. Със сънен поглед кръжеше по асмата лениво, когато съзря необятна паяжина в десния ѝ ъгъл. Ясно си личеше как един голям паяк, спокойно предеше своята мрежа и очакваше заблудените гости да кацнат на нея. Бай Мично се загледа и замисли за търпението и постоянството на паяка. Колко ли пъти вятър, дъжд и клонки бяха съсипвали неговата мрежа и той беше почвал отначало, гадаеше наум старецът и се възхищаваше на този малък герой на труда. Това насекомо също беше негов съсед, навярно от много години, а едва сега той го забелязваше, когато слънцето издайнически беше осветило неговия дом. Бай Минчо погледна към комшулука под черешата и заговори на паяка:
- И ние си имаме мрежа като твоята, паяче, не е толкова изящна, но си я бива. Само че
знаеш ли какво ? Ние сме си направили вратичка, а ти нямаш. Всеки твой гостенин е жертва. При нас, хората, не е така. Ние винаги си оставяме вратичка, за да може да сме заедно. Това ни различава нас, паяче, да-а-а.
По лицето на бай Минчо грейна детска усмивка от думите, които сподели с паяка. Мигновено реши да сподели събралата се радост с бай Спас. Той набра няколко домата и краставици, грабна една бутилка ракия и се мушна през комшулука в съседния двор. Мощно се провикна и бай Спас се яви пред вратата. Седнаха на дебелата сянка пред къщата и почнаха да попиват ракията и спомените, усладени със салата. Бяха млади отново. Животът притежаваше вкус само когато човек има приятели.
- А наздраве! – екнаха в два гласа и не се разбра кога утихнаха.

сряда, 16 юни 2010 г.

Издирва се


Щастието и малките неща
са тъй коментирани,
неразривни,
търсени с примамващ глас,
а те бягат,
все измамни,
далечно идилични,
карат ни да мислим,
че обречени сме всеки час...
бягат и прикриват се,
дали ние от тях,
или те от нас ?

понеделник, 7 юни 2010 г.

Мижитур



Колко пъти си виждал образа
на своето мимолетно нещастие
и си сумтял наум ?

По-силен ли е животът,
или Страх наречен
e твоят друм ?

През прозореца зяпал си
със скованост говежда,
по него муха да лази
и сере на твойта надежда.

Котарак разплитал кълбе
от сияеща прежда,
а ти в ъгъла свит на кутре,
молиш с очи
за чуждата одежда.

И искаш живот, братко,
а питаш ли се отде ?