Как лесно човек губи следите си! Духне му животът под опашката и вземе, че изчезне. Затваря очи и повече не разказва истории с тях. И след всеки помен
избледняват ли, избледняват тея две очи, дорде съвсем не загубят цвета си. Така
да речем, никой не може да каже как е изглеждал съседът, дето почина
по-миналия януари. И още няма наука, която да изследва къде тъй безцелно и
безследно изчезва човекът. Дали внучето ще вземе очите му, де душата му се
спотайва подир смъртта, кой ще прибере голата му история, останала сама през онзи къс
януарски ден - все въпроси без отговори.
Изчезва човекът поголовно и къде
отива, дали се връща, никой не знае. Дядо ми казваше, че всичко има душа.
Човек, животно, дърво и цвете, съдинка ако щеш – всичко! И добре, че е така,
мисля си, инак нямаше да мога да заспя. Сега лягам спокоен и понеже студът пак е заскрежил прозорците, нахлузвам чифт вълнени чорапи да ме топлят и чувам дядо да ми
разправя как във всяка нишка си почива топлината на нечие тяло, отлетяло оттук
през онзи най-студен според всички ни януари.