сряда, 3 ноември 2010 г.

Мазе за мезе



Разбиха ни скромното панелно мазе. Майка ми вика: „отиди да видиш какво са окрали”. Познато изречение, което напомня на друго – „винаги някой някъде реже нещо с флекс” - лайтмотивът на целия български преход. Бай Спас е у нас, готви се да хапне, но идва за подкрепление. Сестра ми си е взела изпита по Вътрешни болести и приема последиците от него доста навътре, изтощена е, а още дори не е изпитала грозящата я болка на „окраденото мазе”. Вземам невзрачния чешки фенер, който баща ми купи преди години с още по-скромната си лекарска заплата. Май и батериите са оттогава, за всеки случай не ги държим във фенера, за да не дадат фира твърде бързо. От ония най-дебелите са, а и майка ми се е излъгала да стане лекар.
С бай Спас потегляме ведро и се потапяме в дебрите на добре познатите ни панелни подземни килии. Отваряме първата врата, която води към мазето. Следи от стари насилствени прониквания, а зад нея се таи дъх на наскоро изсрано лайно. Да го weba. Влизаме, спускаме стълбите, виждаме лайното. Следват предположения дали е кучешко. Едва ли, твърде охранено изглежда, а познавам добре изпражненията на кварталните помияри, от малък се въргалям из тях и ги настъпвам.
Вече сме в коридора с нашите мазета. Имаме две, по някаква случайност или по простите закони на скромното щастие. Едното е разбито, другото не. Приемам удара по-леко и от будист. Няма нужда от медитация, ако на езика ти лежи прилежно подбрана псувня. Откраднали са само ските на сестра ми. Ще ги преживее някак, най-вероятно и тя с няколко попържни. И на Спас, и на мен ни е изключително интересно как са действали бандюгите и влизаме в ролята на пишман-детективи. Обикаляме из двата коридора с мазета и зяпаме общото нещастие. Избушили са прозорец от южната страна на блока и са влезли преспокойно. Разбили са всички мазета с по-малки и слаби катинари. Наум се изчеждат като остър първак още няколко заклинания. Погледът ми се рее по фугите на мазетата и си мисля, че и немска овчарка може да мине през тях. Соц-мизерия. Как е строено или по-скоро – защо е строено ?! Връщаме се пак при нашето мазе, правим втори оглед и слагаме малкото счупено катинарче на мястото му. Псувня и разочарование. Тръгваме. На излизане срещаме отново миризливото лайно до вратата. Сигурно някой от обирджиите го е прокарало от напрежение. Смърди порядъчно, но запазвам българската и мъжката си чест и вместо да се върна да изрина "тортичката", блъсвам вратата и я заключвам. Качваме се нагоре, а във входа се усеща зловонката отдолу. Отваряме прозорците и решаваме проблема по нашенски. Нека лайното си смърди там долу, аз няма да сляза и да го разкарам, ще си измия ръцете и кажа, че не е от страната на нашите мазета.
Влизаме отново в апартамента и оповестяваме щетите. При новината сестра ми заболява от вътрешна болест – боли я сърцето, че трябва да живее така. Мен също. Маргарет ме успокоява, че тяхното мазе е разбивано четири пъти. Думите ѝ ме стоплят, разсмиват, разплакват. Цветна и многолика е българската душа, ама и краде много, да и го нати-ри-рам-я. Майка ми се възмущава, но тя вече е на петдесет и като че ли е имунизирана срещу българската реалност. Спас май няма да вечеря – отиде да успокоява сестра ми, а може би след цялата лайнарщина му се отяде. Аз също ѝ вдъхвам малко надежда, че може и да си откупи ските на битпазара при Националния стадион след някой и друг месец. След това влизам в банята и се разтапям под душа като евтино, съскащо витаминче. Проклинам крадците, както майка би проклинала, ако някой направи нещо на детето ѝ. Мисля си за лайното. Трябваше да се върна и да го изрина. Не го направих. На другия ден не смърдеше или поне не усещах. Не ми се ринат чужди лайна. I’m so bulgarian.

сряда, 20 октомври 2010 г.

Нали



Има нещо хубаво,
някъде зарито лежи,
стихът ми с пролет напоява
и му вдъхва росни сълзи.

Има нещо хубаво,
което още хора ни държи,
във въздуха се мярва,
най-открито пред очите ни стои.

Има нещо хубаво,
Иззад ъгълчето бди,
то усмивките ни носи
и в мига щастието крои.

Има нещо хубаво,
за него нямам дума дори,
в живота се втъкало -
в късчето хляб,
във вино и жени.

неделя, 10 октомври 2010 г.

Род



Пеперуда в хербарий си
щом не си сред свои,
като мъничка сърна
сред глутница копои.

Човек човек е,
там дето семето посее,
а другаде –
или за оран ще изпръхне,
или от вятър залинее.

Кръв вода не става,
камък си на мястото тежи,
шумата навсякъде опада,
но най-красива е
под родните лъчи.

Моето място едно е
под това небе,
сърцето закопано в двор е
и само там
то искрено ме грее.

петък, 8 октомври 2010 г.

Една вера


Една вера имам
и тя е живота,
простичкия живот
лишен от удобства,
постлан със стърготини,
твърд като рогозка,
мек като пръст напоена.

Това е мечта.
Моята мечта.
И дори над нея,
аз нямам
никакви права.

Нямам.
И живея в красота.

вторник, 31 август 2010 г.

10 факта за родното Черноморие


1. 98% от пясъка се състои от древни наслагвания на фасове.
2. Морската вода не е мръсна, просто се намирате до отходен канал.
3. Ако ви щипе между краката докато плувате – на почивка в Бургас сте.
4. Пияните скандинавци са част от пейзажа.
5. Планината ражда хора, морският пясък – гларуси!
6. Във водата плува защитеният вид „полиетиленова торбичка”.
7. Воайорите са повече от прелетните птици.
8. Водата е солена поради мащабното уриниране.
9. Българското Черноморие предлага най-добри условия за катастрофи.
10. Винаги може да е и по-зле.

10 неща, които никога не трябва да забравяме, когато тръгваме за море


1. Жена в цикъл – за да има кой да пази багажа на плажа.
2. Босколизин (по фармацевтичному: Бузколизин) – в случай, че не попаднете на боски за лизане.
3. Презервативи Extra Safe – защото спуканата гума винаги разваля пътешествието...
4. Плажно масло – важно, за да стане влажно.
5. Гел за коса – дава самочувствие.
6. Парти потник – носи се отвътре навън и арт-мацките не могат да му устоят.
7. Чантичка през рамото (позната още като „педалка”) – стилен аксесоар към вечерното облекло.
8. Кола с газова уредба – хибридите са на мода.
9. Салфетки от пазара – в дискотеките са в пъти по-скъпи.
10. Вечният постулат – „Нема грозна мацка, има трезвен мъж”.

петък, 30 юли 2010 г.

„За истината е най-трудно във времена, когато всичко може да бъде истина”


С развитието си човекът подлага истината на постоянни изпитания. Безброй са примерите за неща, от близкото и далечно минало, смятани за безспорни истини, а след това захвърлени в задния двор на човешката история, останали като лъжливи заблуди, оборени от човешкия разум и напредък. Връщайки лентата назад, ясно може да набележим перипетите, през които е преминавала истината, слагането и на най-различни маски и използването и като инструмент за манипулация. Това, което е важало някога, е валидно и днес – всяко ново е забравено старо.
Да се питаме какъв е смисълът на живота, как да открием себе си или какво е истината, носи точно толкова успех, колкото движението в кръг. По-добре да мислим как да направим живота си по-смислен, докато през това време изграждаме себе си и не затваряме очите си пред малките и големи несправедливости, които искат да задушат нашата истината. През вековете всеки народ е пазил ревниво идентичността си, обичаите, създавайки богат и неописуем фолклор за идните поколения. Редом с това, те са живеели със своите истини и закони, открити и потвърдени от живота. Но философското и научно тълкуване на истината са били под опеката на религията, която със своите догми е спирала полета на човешката мисъл. Не малко са примерите, когато будителите на този полет са завършвали на кладата на невежеството. Ренесансът е епохата, която променя из основи по-нататъшната ни история. Думите на римския учен от античността Плиний Стари, че „Единственото сигурно е, че няма нищо сигурно”, обрисуват отлично културния шок, който са трябвали да преживеят хората на „новото време”, не знаещи все още, че са част от него. Връщането назад към античността и новото преоткриване на човека, пораждат в него съмнения и тезата на Декарт - „Мисля, следователно съществувам”. Така новите истини спомагат за прогреса, а съмненията будени от старите, подтикват хората към по-задълбочено изследване и търсене на истината. Ренесансът отхвърля църковните догми, които биват заключени в овехтелия килер и едновременно с това създава бъдещите предпоставки за едно по-многостранно тълкуване на истината. Свободата, спечелена от индивида в битката срещу остарелите виждания, носи нови открития за човечеството, но и нови отговорности.
Но какво се случва, когато всичко може да бъде истина ? Нещо наподобяващо съвременния свят може би. С времето и прогреса човекът е успял да преобрази истината в трудно разпознаваема, а глобализацията в наши дни води със себе си както сближаване, така и объркване у хората, породени от различията в народопсихологията. Затова днес е толкова трудно да определим кое е истинско и какво е истина. Истината се e превърнала в разменна монета, експлоатирана от всекиго за различни цели. И така се стига дотам, че в отделни части на земята, за хората съществуават различни истини (като изключим убеждението на всеки човек, че това, в което вярва е истината), налагани им по един или друг начин от нейните тълкувателите. Разпадането на двуполюсния световен модел, премахването на твърдите граници между страните, комуникациите между хората – всичко това работи в полза на по-ясното дефиниране на истината, нейното отстояване и опазване. Осъзнавайки тези неща, хората ще станат по-свободни, по-отговорни, а истината ще спечели това – тя не ще бъде подвластна на времето.

събота, 24 юли 2010 г.

Порно


Часът удари,
но не за „Панорама”,
стрелките гонят се засмяни,
че мина „Часът на мама”.

Няма Канал 1,
ни 2,
стане ли 12 –
всичко е Бе
Не Те.

Кантонерът,
пазачът,
пенсионерът,
малкото
(в бабини очи)
добро дете,
всичко гледа,
сподавено жули,
порно да си пущиш –
по-лесно от две и две.

И се пръска семе,
и се стене,
и всеки настървен
се на кинескопа зъби,
да живее, братя,
новото време,
кабеларката
„Под-уене” !

понеделник, 12 юли 2010 г.

Пазарен ден



Sweet чалга от нейде кънти,
хора, кебапчета, кюфтета,
скара весело в такт пращи.
Споменът залива улици и дни -
благ е той, макар и да смърди.
В хлебче завий го и си хапни,
циганската усмивка, пъстрите сергии
в сърцето на завет сложи.
Имаш още място, време не губи,
отвори настървена пазарска чанта и
още спомени набутай дори надве-натри,
защото ще дойде ден, ще си стар и ще боли,
но ще имаш чантичка пълна с усмивки и тъги.

сряда, 23 юни 2010 г.

Искам истина

Искам истина,
моля, нека е само една,
но жива,
а не обесена
като всяка лъжа.

Искам истина,
недей ме лъга,
достатъчно добър съм,
за да я избера.

Искам истина,
моля, не ме съдете,
дори да е срещу вас,
Искам истина,
пред вратата я оставете,
когато стана
ще я дам и на вас.

понеделник, 21 юни 2010 г.

На плета



Съседите бяха заели обичайните места и разговаряха през плета. Близо четиридесет години приятелство ги докарваше на мрежата всеки ден на приказка. Колко празници и глъчки, кръщенета и сватби бяха затвърдили дружбата им, дори техните жени не знаеха със сигурност.
Бай Минчо отдавна беше прошарил косата и станал по-немарлив към себе си. Вече рядко бръснеше оредялата си брада и вечно ходеше „а ла леко зачервен” от огнената вода, която произвеждаше в собствения си двор. Техническият му гений бе съзрял преди година в един стар изхвърлен бойлер на улицата не просто скрап, а домашен винпром. За два дни бай Минчо бе изколил кокошките, разтурил кокошарника и доказал, че нов винпром може да се съгради и със стари тухли. Не смееше да си признае пред бай Спас, но тайно се гордееше с малкия казан за ракия в края на двора си.
Агронома, както викаха на бай Спас в града, беше по-друг човек. Дори на стари години, той изглеждаше безупречно, посещаваше редовно берберницата, сменяше дрехите си всеки ден, като в джоба на всеки панталон носеше гребенче за бялата си грива, и винаги ухаеше на канадския одеколон, който най-малката му дъщеря пращаше от Торонто. Макар и прехвърлил шейсетте, бай Спас се чувстваше силен като жребец и все още омайваше касиерките в пощата с изящната си усмивка, когато вземаше пенсията си.
И днес беше дошло време за раздумка и двамата приятели се бяха настанили удобно на плета и подхванали отколешната тема за времето и отлетелите години:
- Бре, Спасе, оредяха ми косите, като че кокошки са ги изкълвали. Дядо едно време
казваше, че лъсне ли ти темето, лъсва и старостта. И си беше прав старецът. Оня ден едвам земах баира на връщане от пазара, а едно време краката стъпваха тежко-тежко като волска кола, – поспря за момент, впери поглед в градината и пак поде – а сега, висна в тая градина като некое чучело, поя я с последните си сили и не знам аз ли крепа тоя проклет берковски маркуч, или той мене. Ама, така е, днес си млад, утре стар, вдругиден тор, нали, Агрономе ? – запита шеговито бай Минча.
По лицето на бай Спас никна и овехна едва видима усмивка. Той
все още не се примиряваше със старостта. Суетата му пазеше гърба, макар с годините огледалото да проговаряше. Бай Спас подхвана окуражително:
- А бе, Минчо, времето може да тече, ама ние сме си същите, не е ли така, младеж ? –
засмя се Агронома и тупна съседа по рамото – Аз още сила имам да дигам женските поли, а ти от стълби и баири ми се оплакваш. Та нали цял живот го катерим тоя пуст баир... – бай Спас направи кратка пауза и продължи – Ти май нещо много си се унесъл в мисли и края му дириш вече, ама аз ще ти кажа – има още много живот. Косите падат, краката омаляват, сърцето почва да хлопа, паметта окъсява, но духът остава, Минчо. Духът. Той крепи младежи като нас, не разни гумени берковски маркучи. Пък право да ти кажа и сред живите има много тор, от мен ще знаеш. Недей да мислиш, че дните ни са изпети, е го на, ти цял винпром дигна с двете си ръце и една гола идея. – бай Минчо се поласка и зачерви, но ракията прикри с качествата на скъп грим неговото очарование от изречените думи.
Бай Спас спря да говори и погледна назад към къщата, където от прозореца на кухнята жена му го викаше за обяд. Агронома беше поуглушал и недочуваше, но предпочиташе да се оправдава, че е замислен и затова се отплесва, та не разбира кога го викат. Той покани Минчо да споделят трапезата, но неговият съсед отказа вежливо, тъй като вече беше обядвал, а тихото време, ситият търбух и чашката обедна ракийка го завличаха в измеренията на следобедния сън върху походното легло под асмата. Двамата си размениха по едно „айде” и се разделиха от плета.
Бай Минчо се намести удобно и започна постепенно да се унася. Дълги години беше работил с машини и тялото му беше попило миризмата на машинно масло чак до костите. Дори в сънищата си той усещаше мириса. А-ха да помиришеше някоя роза или орхидея насън и изведнъж вятърът довяваше познатата миризма отнякъде. Друг път сънуваше, че е затворен в танк и смърди така непоносимо на масло, че на него започва да му се повръща, главата му натежава, разсъдъкът изтънява, когато едно войниче се намесва, събува партенките си и увива лицето му с тях. Бай Минчо едвам оцелява и след като е спасен, се отблагодарява на войничето и му дава нов чифт партенки.
Комично-страшни бяха повечето жанрове на неговите дрямки и неизменно в съня му съществуваше някаква смрад, която разяждаше всички хубави, затворени зад очите пейзажи. Може би сънищата го бяха накарали да се предаде на старостта по-отрано, животът му като че ли се засищаше с цветове, но вкусът – солта и пипера, бяха избягали от трапезата.
Когато бай Минчо се разбуди, наближаваше да стане пет часът. Слънцето беше нагряло мозайката на терасата и няколко объркани божи кравички подскачаха като кючекчийки върху нажежената повърхност. Бай Минчо оплакна очите си със студена вода на мивката, взе една ябълка и седна на крайчеца на пейката. Със сънен поглед кръжеше по асмата лениво, когато съзря необятна паяжина в десния ѝ ъгъл. Ясно си личеше как един голям паяк, спокойно предеше своята мрежа и очакваше заблудените гости да кацнат на нея. Бай Мично се загледа и замисли за търпението и постоянството на паяка. Колко ли пъти вятър, дъжд и клонки бяха съсипвали неговата мрежа и той беше почвал отначало, гадаеше наум старецът и се възхищаваше на този малък герой на труда. Това насекомо също беше негов съсед, навярно от много години, а едва сега той го забелязваше, когато слънцето издайнически беше осветило неговия дом. Бай Минчо погледна към комшулука под черешата и заговори на паяка:
- И ние си имаме мрежа като твоята, паяче, не е толкова изящна, но си я бива. Само че
знаеш ли какво ? Ние сме си направили вратичка, а ти нямаш. Всеки твой гостенин е жертва. При нас, хората, не е така. Ние винаги си оставяме вратичка, за да може да сме заедно. Това ни различава нас, паяче, да-а-а.
По лицето на бай Минчо грейна детска усмивка от думите, които сподели с паяка. Мигновено реши да сподели събралата се радост с бай Спас. Той набра няколко домата и краставици, грабна една бутилка ракия и се мушна през комшулука в съседния двор. Мощно се провикна и бай Спас се яви пред вратата. Седнаха на дебелата сянка пред къщата и почнаха да попиват ракията и спомените, усладени със салата. Бяха млади отново. Животът притежаваше вкус само когато човек има приятели.
- А наздраве! – екнаха в два гласа и не се разбра кога утихнаха.

сряда, 16 юни 2010 г.

Издирва се


Щастието и малките неща
са тъй коментирани,
неразривни,
търсени с примамващ глас,
а те бягат,
все измамни,
далечно идилични,
карат ни да мислим,
че обречени сме всеки час...
бягат и прикриват се,
дали ние от тях,
или те от нас ?

понеделник, 7 юни 2010 г.

Мижитур



Колко пъти си виждал образа
на своето мимолетно нещастие
и си сумтял наум ?

По-силен ли е животът,
или Страх наречен
e твоят друм ?

През прозореца зяпал си
със скованост говежда,
по него муха да лази
и сере на твойта надежда.

Котарак разплитал кълбе
от сияеща прежда,
а ти в ъгъла свит на кутре,
молиш с очи
за чуждата одежда.

И искаш живот, братко,
а питаш ли се отде ?

понеделник, 31 май 2010 г.

...

Тъжен студ лежи
грохнал на сърцето,
времето изтича
на капки от небето.

Вихрушка навява
спомени в лицето,
бръчките издялва
като бряг морето.

Утре ще е късно
и все по-далеко,
нощите къси
поглеждат към дерето.

Старост-нерадост,
животът се рони, като
житен клас е младост,
седнала на вехти клони.

сряда, 19 май 2010 г.

Недовършена история


Виждам само гръб
и образ на дете,
в огледало счупено
надничам,
кърша рамене.
Спомени извиквам,
но пак оставам глух,
не искам да притихвам,
в бурята изгубен
стене моят дух.
Свещта към своя край
догаря
и аз кръжа край нея,
в парченца счупени
гадая,
аз
ли
съм
този,
дето последен
ще се смея
?

Вече стар

С думи две ще кажа всичко,
едва ли повече съм живял,
днес съм млад, утре сричка
с ударение на о(стар)ял.

С греховете ще ме зашият
в дървения и мек кобур,
над гроба ми ще се напият
и изгорят сакото от велур.

Со Богом, приятели верни,
ще ви чакам нейде горе,
в чудните райски таверни
да си думаме пак за отколе...

вторник, 11 май 2010 г.

Брендито



            Брендито е козар. Всеки го познава, а и да не го познава, абсолютно сигурно е, че е чувал за него. Защо му викат Бренди обаче, никой не знае. Името му е енигма, животът му е белязан от прякора като ръката на бежанец с номер на нея. Че пие – пие, ама никога не е обичал бренди. Дори близките му не знаят откъде се е появил псевдонимът му, а и името му вече не помнят. Брендито живее в пълна нелегалност. Напил се и изгубил личната карта – край. Щом го питаш за истинското име, става сприхав:
           -     Мани ме не питай, баце, че кат ти юсна една песница, ще преспа.
           И все пак няма да чуете лоша дума за Бренди. Стриктен козар, знае най-хубавите поляни с най-хрупкавата трева, а в джоба си носи разписанието на градския казан и помага да се очисти градът от лошата ракия. При социалните дори се е писал доброволец – Бренди, доброволец – 1 брой. Целият списък съдържа около шейсетина души, все добри хора, все ракиджии.
          Бренди щедро поощрява и местната икономика, като краде външни врати, продава ги в пункта за старо желязо, на другия ден хората ги откупуват и така не харчат парите си за щяло и нещяло.
          Но това не е всичко. Бренди постепенно се превръща в запазена марка за своя град и вече дори води преговори с винпрома в Ново село да разрежда цялата им продукция, а скоро ще стане и рекламно лице на „Алмус” върху не един или два билборда на небезизвестната марка бира.
          Ако го питате, дали има проблеми, Брендито винаги ще отвърне кратко и ясно : „Мъняй ми се от главата”. Но това е така, защото в света на само(мнителните)личности, Бренди е изял доста бой. От Черказки, та чак до Говежда, все има по един човек, който да го е наритал, а за негов черен късмет, все е попадал на някой доброволец. А доброволецът рита, докато и той не падне. Но Бренди не носи омраза в сърцето си към никого. Той е прост и разбран човек, наричащ себе си естет. Досущ като побъркания Нерон, преди години Бренди подпалил гората и написал песен:
                    „Съчки пукат, дим се стеле,
                     а баце Бренди пика
                     и го вее”.
         След като естетът изтрезнял три дни по-късно, бил привикан в съда, но делото се отложило поради липса на имена. Не можеш да осъдиш Бренди току така. Той и до ден днешен отрича да се е случило подобно нещо, но пък е горд с друга случка от неговия живот – той е първият човек на седем континента, който е барнал две кръгли, искрящи като диско топки, силиконови, поп-фолк гърди, без да му бъдат поискани пари от изпълнителката! Как е станало, не се коментира, тъй като Бренди желае да запази конфиденциалност.
         Бренди е не просто козар или обикновен човек, той дори не е и нечовек, дори невижданите от никого маждрамуняци си задават въпроса „кой е Бренди?”.
         Той не фигурира никъде, но всички го знаят.
         Не пие бренди, но всички му викат Бренди.
         Той е виждан от всички, познат на малцина.
         Не говори много, винаги достатъчно.
         Той е просто Бренди.
         Той е всичко и нищо, нещо и нищо, може би и сигурно.
         Живот ли бе да го опишеш, Бренди ли бе да го опишеш.
         Тъждествен е на всяка дума или израз, останали в историята ни.
         Той е стожер. Културтрегер.
         Той е човекът проследил Алеко, за да открие бай Ганьо и да го убие в гръб.
         Той е ехото във всяка българска псувня и мазничкото по тигана.
         Запознайте се с Бренди, преди той да се е запознал с Вас, защото по натура той не прощава. Бренди обича живота повече от всичко останало, но и себе си не по-малко.
         Пригответе се за Бренди – не в кината, а на живо !

понеделник, 3 май 2010 г.

В магазина


В джоба въргалят се безброй жълтици,
не благородници, а последни стоици
готови на всичко по дадена заповед,
втвърдявт се набърже като идния запек.
„Днес яйца, утре картофи, вдругиден пица,
сутрин пък филийка със сирене и лютеница”,
а рафтовете пълни със шунка най-тънка,
мерудии, кървавица,
но къщи за кусане има едничка паница.
Към касата пристъпям с плахи крачки,
Наум смятам цените без елки, броячки,
Пред мен количка с хайвер, вино,
„на промоция” белачки,
а в моите ръце купчина жълти храчки.
Крачолите със сезалче отдоле стегнати,
че джобовете бездънно застенали,
настъпват моменти напрегнати,
моменти на вземане-даване...
„Добър ден”
(и шамаросва ме с усмивка)
„Добър ден”
(отвръщам с обичайната въздишка)
„Лев и осемдесет и пет, моля, господине.”
„Мога да ви дам точно, г-жо...”
„...моля, наричайте ме просто Миме.”

сряда, 28 април 2010 г.

Ще сме завинаги


Ще бъда тук завинаги,
ще бъда в теб завинаги,
във всяка твоя усмивка
и мимика,
в дима на вечерната цигара,
в спомена за сладката
бабина попара,
ще ме кусаш без насита,
от виното ще пиеш
без да питаш...
Обичам те,
не ме помни,
във живота завинаги сме
Аз и Ти.

Животът е чудо


И ако това е любов,
аз съм прещастлив
всеки един момент,
всеки час,
всяка минута,
всеки ден.
Очите ми плуват
в сълзите
на живото сърце,
болка не усещам,
в очите ми тупти
пъстро небе,
ръцете са ми отворени
от тях дарявам
усмивки на дете,
краката стъпват по полета
девствени, окъпани
от извора изначален,
гърдите се отварят
и затварят като цветове,
дробовете ми дишат
с всяко листче
на всяко дръвче,
душата ми кипи ,
вода в бързовар е
и ти поемаш парата,
душата къпеш в искри...
Не искам много,
само да обичам,
с мисли вплетени
на плитка
към теб да тичам,
мое дете

вторник, 27 април 2010 г.

Радвай се



Има хора –
едни и други,
различни и чудни,
мечтатели, нихилисти,
песимисти,
идеалисти, реалисти,
просто глисти,
шарени мартеници,
сиви патерици,
глътнали бастуни,
хапчета, думи,
живеят тук и там,
гризат живота
като горчица с хрян
Пешо, Людмил, Страхил,
а насреща
Ива, Мила, Богомила,
бабичката от блока
от старост загнила,
отецът Нектарий,
послушникът Захарий,
около тях небесните чеда,
градове и парии,
стари, млади,
бълбукащи нрави,
бунтуващи стави,
мислещи твари,
революции и шамари,
септември, май и юни,
дете плаче,
майка вика „гуни-гуни”,
музикант опъва струни,
старец дялка
мъдрост в думи,
вечер изгрява,
ден залязва,
ръка по друго тяло
нежно полазва,
магия се развихря,
буре с вино
се отприща,
потича река
и всеки се къпе,
слънцето
тази нощ е звезда,
сияеща над всички,
за всеки място има,
по-жив е животът,
усеща и Дима,
отецът завайкал се
вика „амина, амина”,
светещи души гледат
и не вярват,
истина е,
един друг да пият
от божата благодат
се надпреварват.
Наздраве!
Живейте и бъдете
безсмъртни,
гуляй във вените
ви ще тече,
усмихвайте се,
щастие без щитове зове!

Съвет


Носи дома в сърцето,
тъй никога не ще си сам,
обуздай морето в себе си
и ще плаваш в тихи океан,
обуй духа в обувки,
пристъпвай с плам,
изуй всичко що те души,
пази светъл своя храм.
Изпепели лъжата,
на хиените хвърли,
нека техните души да трови,
нека техните сърца гори,
а ти
обичай и прощавай,
на злия със добро върни,
дори кога се зло не трае –
запомни –
себе си бъди!
Бъди свободен и почувствай
всяко стръкче, коренче, тревичка
не гони вятъра, а усети го
как ражда в тебе нова пролет,
как проехтява като глас на птиче.
Пред природата се прекланяй,
тъй както пред любовта,
на лист напиши и не забравяй,
че свободата е в любовта,
а тя самата - Божата ръка.

събота, 17 април 2010 г.

Не боли



От любов не може да боли -
та нали това е сън,
в който от сърцата човешки
мед и мляко ръми ?

Спри се за момент –
(почувствай, не мисли)
бръкни в месалчето с желания
и филийка намажи.
Сега вземи чашката,
малко я препълни,
пийни я набързо -
дъното да не те бои.
Изгори очакванията си,
надигни клепки и прогледни
и ще осъзнаеш,
че от любов нe може да боли.

петък, 16 април 2010 г.

Вулканичната завеса



Датата е 15 април 2010. Вулкан изригва в Исландия. Хора са евакуирани, вулканичен прах се стеле из небето, полети се анулират – същинска смрад. Светът е в шок, Европа е блокирана, поляците дори не могат да погребат споминалия се президент. Облакът се отправя на изток и спира на границата на бившия СССР със Западна Европа. Желязната завеса се спуска отново, но с ново име - „Вулканичната завеса”. Източна Европа попада в лапите на Русия. В Косово се организира забава с руски танкове, Украйна е окъпана от кръвта на бившите си управници от руските специални части „Wash & Go”, a България дарява АЕЦ „Белене” и своите 25 % от Бургас-Александруполис на Русия. Бойко сваля костюма си и показва татуировките на Путин и Медведев на лявата и дясната гърда. Народът ликува! Тодор Живков е съживен с изкуствено дишане от настоящия премиер, а Сталин всъщност никога не е умирал, просто имал нова адресна регистрация в Обзор. Ленин е в критично състояние, ковчегът на Тито е загубен, а Чаушеску в опит да се прероди, бива отново разстрелян от поданиците си. Мао Дзе Дун каца в Пекин с директен полет от Рая на държавния авиопревозвач „Heaven was made in China”. Коминтернът е възкресен, правата за излъчване на конгресите държат XXL и Spice Platinum. С този ход се превръщат в две от най-богатите медии в света, като предават на живо всички мазни целувки на лидери на комунистически партии по цялото земно кълбо.
В България ситуацията е доволно спокойна. Най-накрая всички досиета на Държавна сигурност са унищожени, заради показаната обществена незаинтересованост след анкета взета от 10 души, взели по 10лв. За няколко дни смъртността в България рязко се покачва, след което отново се уравновесява. БКП се явява на избори и, за да спечели заслужено! Абсурдно е да се твърди, че резултатите са манипулирани, тъй като в тъмните стаички е присъствал и втори човек, който е „следял за сигурността на гражданите и гарантирането на демократични избори”. Естествено хората преживяват малък шок с напасването към новите лъжци. Гербът на страната е променен, под него е записано : „Напред към аграрен прогрес”, а лъвовете на него пълнят буркани мързелива туршия и носят на гръб пазарски чанти. Новата вълна от комунистически лозунги действа като лифтинг програма за пенсионерите в страната и мнозинството от тях се е подмладило с двадесет и повече години. Безработицата е нулева, тъй като отново никой не работи. Всички чуждестранни фирми са прогонени, единствено веригата „Billa” има право да остане на пазара, поради особено силното и влияние натрупано с продажбата на пликове „Billa – heute”, които се използват от народа като масов аксесоар за ходене на работа и главно средство за пренос на тонове зимнина. Условието на Комунистическата партия е едно – веригата да се прекръсти от „Billa” на “Цола” и на пликчетата да пише „Цола – сегодня”. Така нужните реформи във всички отрасли са извършени за един ден, като всички предприятия са продадени на руски фирми и по този начин се ограничава кражбата от местните патриоти-бизнесмени. Равенство все пак отново не съществува, но пък защо ти е равенство, щом ти плащат да не работиш ?
Българите са щастливо излъгани и се радват на новото старо минало. Най-накрая проклетият преход е приключил и всичко си е както едно време. „Работническо дело” е най-тиражираният вестник, хората кътат спестяванията си в буркани заровени в градината, морските спасители обменят марки и долари „без комисионна”, сигурни и здрави руски автомобили пъплят из страната, а ТПК–ата и ТКЗС-та организират безплатни гощявки и празненства от петък до неделя. Дневната е една стотинка, нощната половин, но въпреки това всички крадат ток. Щастие и благоденствие царуват! Бойко пак е телохранител на Живков, а Доган, Симеон II и Станишев са екстрадирани на самотен остров, където са наблюдавани 24 часа и пряко излъчвани в предаването „Сървайвър – да оцелееш без комунизъм”. За съжаление скоро риалити шоуто е прекратено, тъй като на острова нито един от тях няма какво да открадне и след две седмици и тримата се обесват на произволни палми. Останалите крупни крадци са изпратени да облагородяват земите на братска Либия...

четвъртък, 15 април 2010 г.

X

Този живот е дар и проклятие,
този живот е Бог и тъмно съзаклятие.

Този живот е стъпка върху мокра плоча,
този живот е име, от което плача.

Този живот е мост към нещо друго,
този мост е крачка,
или просто чудо.

вторник, 13 април 2010 г.

Това съм аз


Не искам да съм друг,
не се и опитвам да бъда,
живея, току виж съм полирана посуда -
и се усмихвам, и се смея , и се радвам,
и обичам, и мечтая,
пък и сегиз-тогиз пострадвам.
Съдбата си на кръста нося
и вървя напред с изправени нозе,
гледам да помагам на когото мога
и знам, върша го от сърце.

В тъмното винаги съзирам светло,
красивото да търся не спирам,
и макар кусури да има премного,
никога не плюя из устата олово,
защото трудно е да сме повече хора,
когато искаме да пратим всекиго в гроба,
а повярвай, лесно и хубаво е когато,
видиш живота като пъстро ято.

Винаги нося в джоба думичката „нека”
и сглобявам я вечно с „добро”,
знам на болестта какъв е лекът –
да викнем във хор „Нека бъде добро”.

Усмивка без зъби


Не бъди унил –
утре вечно идва,
и ще идва,
а твойта болка тъй малка
на кълбе би се свила,
ако знае що е да си човек,
що е воля,
тя сама би дала надежда
на свойта роля.
Не падай долу, човече,
главата си високо дръж,
oблечи износенoто
кожено елече
и в тълпата подивей
още веднъж.
Загуби себе си,
загуби кътен зъб,
загуби и разбери,
че не си никому
най-скъп.
Не се отчайвай,
всеки има лоши дни,
но нали и те са нужни,
за да знаем все някак
кои сме били.
Усмихни се, приятелю,
сякаш нямаш зъби,
усмихни се и виж нищетата,
която прозира
в падналите духом очи.
Надсмей се на физиономията,
която зяпа те
като сукалче,
надсмей се на себе си
и дай си медалче.

понеделник, 5 април 2010 г.

Корабни платна



Спомняш ли си цветните корабни платна,
които красяха нашия прозорец,
как ведно с вятърни крила
до тях летяха две сърца ¬?

Спомняш ли си как ти обещах
тези думи да напиша
и ето оставям ги сега
като малка платноходка
на листа да дишат.

„Спомняш ли си ?”
– три малки думи
с хиляди десени,
ти спомняш си, нали,
как бяха оцветени.

четвъртък, 1 април 2010 г.

Добре дошли !

Честит първи април и добре дошли в моя блоК.
Коментарите са достъпни за всички, за да няма псуване наум, по съседски.
Приятно четене, другари и другарки :)