четвъртък, 5 ноември 2015 г.

Накокържване

            - Дядо, какво е боцуняк?
            - Човек, де ни чуе, ни види.


Ей, така ми се живее, че ми иде
да се у̀дара о земята
да се сцепа надве,
па наново от глина
някой да ме извая,
отново винопродавеца
на сухите гърла
налят догоре
да ме подава.

Бе да съм жив един ден,
да у̀мра
и ша са ро̀да,
както рекъл е човекът
от нашия край,
че живот и смърт
що са, люде?

Един затворен кръг
в който безспир се въртим,
едни вакли овчици сме
и под ореха на Всемира
мирно пасем.

сряда, 9 септември 2015 г.

Спирка N5

                    на Н.

          Седя на бордюра, докато ти сновеш наоколо нервно и възбудено, търсеща цигара от непознати. Изгубвам те за миг от поглед и ето че след малко се връщаш с цяла кутия. Не устисках и си купих, казваш ми. Ами така да бъде, но си забравила да вземеш огънче, връщам аз, за да те жегна. Сопваш се и наново започваш да спираш и подпитваш случайни минувачи, докато най-накрая не всмукваш живителния дим.
          Едва захвърлила фаса върху асфалта, светлосин автобус облизва с износените си гуми бордюрите на спирката и заковава тежката си снага пред нас. Настаняваме се в уютното му туловище, на предпоследния ред, където седалките са слегнали от тегло и бреме. Говорим разпалено (с теб няма как другояче да се общува) и през цялото време следя неспокойното, приказно същество до мен. Препускам из дивите поля на мислите ти, вдишвам косите ти, напираш у мен като порив на вятър, който съвсем ме оголва в късния октомври. В очите ти се кръстосват пламъчета, протягат езици към мен, за да пламна окончателно, когато подпреш глава на рамото ми и притвориш клепачи.
           С твоя сън на гърди извръщам поглед към морето и виждам как светилото се разтапя сред морските вълнения. Отвън нагряват последните лъчи, моторът пее с пълен глас своите моторни песни, хората отмерват свършека на деня със стъпки, водещи ги към дома. Нищо не е лъжовно, всичко е, каквото е винаги било. Притиснат съм от топлата ти плът, затворени с теб двама, пътуваме в скелета на този бавно ръждясващ, движещ се без умора свят, където душите ни огрети са от залеза над Вечния град. Спускам ръка по косите ти, отмествам кичурите, наметнали се върху лицето и се любувам на единствената картина, която всеки жив си струва да види – на спящата в ръцете му жена. Спи, скъпа моя. Спи спокойно и не се тревожи. Няма да те прелъстя и открадна и виното във вените на другия ще оставя. Сега само ще се помоля пътят да е по-дълъг, слънцето да погрее още малко, заникът своя ход да забави.
                                                             *
            Стъпили в града обратно, те събуждам. Слизаме, телата ни излъчват близост. Казвам ти, че обичам стари междуградски автобуси, а ти ми отвърна, че автобусът не е стар.

вторник, 4 август 2015 г.

Не може да няма

Не преставам
не мога да спра
трябва да има път
трябва да има любов
щом има колари
щом има плът.

вторник, 9 юни 2015 г.

или-или

помежду ни не искам несподеленост
дай ми всичко
                               смях
                               болка
                               целувки
                               лудост
                               пиянство
без
                               завист
                               ревност
                               оплакване
                               леност

всичко мога да понеса
само себе си не

петък, 8 май 2015 г.

Вършец

Там бях роден и раснах
на улици със чинари и липи,
там със живот се сраснах
и пих от него до зори.

Там първата целувка
на нощен тротоар ме изгори,
там под лампи онемели,
светеха детските мечти.

Там със баба, дядо,
говорехме за минало, преди,
там моите старци мили
учеха ме на човешки добрини.

Там намерих цяра
за всяка болка дори,
там е мойто царство
от спомени и летни дни.

И един ден, знам,
там ще умра,
под онези звезди,
там, на покрива на гаража,
в прах ще се превърнат
моите следи...

Там срещнах теб, животе,
от там на тръгване ела ме вземи.

сряда, 8 април 2015 г.

Баба каза

Късметът извършва
своите страшни преврати –
кажи къде си,
да ти кажа
да се пазиш от непознати.

Няма ден да мине
и ще се стовари,
това което дебнело
те е иззад ъгъла -
пресреща те
напряко.

четвъртък, 19 март 2015 г.

Няма как

усещаш ли как смъртен си,
как дъхът ти преходен
под пръстта червейче не грее,
как целувката дадена под клетва
някой ден ще е горестна жал,
как сърцето биещо,
спряло, за околните е палач,
как дните тъй дълги
по-къси са от вечерен час,
как шиба времето
с върбови клонки
твоя ек, твоя глас,
как прибира те смъртта  
и припознаваш я със своя брат,
как натурално любовта
превръща се в урна с прах,
как днес си тук,
а утре те няма, няма как.

неделя, 8 март 2015 г.

Вода

Жената,
Господ здраве да ѝ дава,
е мръсна гад.

Топи се в прегръдките,
ала не е от лед,
тече в сърцето,
ала не е река от мед,

изпарява се с росата
към небитието,
полива ни с дъжд
от небето.

Как тогава, дявол да го вземе,
всеки говори за кръговрата на водата,
а пропуска да спомене във него и жената? 

понеделник, 9 февруари 2015 г.

Безверник

Аз нещо някъде някога
изгубих.

Затворен от вси страни
от непробиваеми прегради,
изпод едната стена
вадичка изби,
сблъска ме със земните
провали и поквари,
усмири ме с ласките
на самотни жени.

Скоро подир това
нагазих до колене 
в небивалици
отекващи из отвън
и вадичката
стана на рекичка,
и стените оказаха се
по-твърди
от кубче локум.

Ами сега накъде,
запитах се,
ето вече бях вада, река, язовир,
когато на брега заграден от стените
открих вяра
и забравих, че вярващ съм бил.

Срути се света ми за миг,
изчезнах сам пред очите
свои,
и не търся вече покой,
ни покоят ме мене търси.

четвъртък, 29 януари 2015 г.

Уморен съм

    поради „Полет над кукувиче гнездо”

Уморен съм да храня
мечтите си с типов хляб.
Уморен съм да нося
водата на рамо, когато
изворът тъй близо е.

Уморен умирам,
но победен не заспивам.

вторник, 13 януари 2015 г.

Ieri, oggi, domani*

Вчера, днес и утре
до тебе все ще бъда,
дъха ми по врата
ще усещаш,
греха на ухо
ще прошепвам,
в нощите
чисти ще се раждаме,
а в утрото ще оставам
в леглото да погледам
всяко твое малко движение. 

*Вчера, днес и утре

петък, 2 януари 2015 г.

Супермаркет накрай София

        Разхождам се из кастрираща луминесцентна светлина в супермаркет накрай София. Саздърми, бутчета, плешки, луканки и прочие – отвсякъде наднича кротко смъртта – къде смляна, къде с настръхнали косми, къде натикана в черво. Някакви родолюбци дори са я нарекли „Народна”. Че каква да е иначе?!
        С незавидна скорост преминавам покрай рафтовете ни жив, ни умрял. Хитри търговци ме залъгват с подмолни промоции – къде искат да се газирам за 1,69 по американски, къде за 90 стотинки пиеш газирана минерална вода от Банкя с оцветител. Тук спирам и се усмихвам доброжелателно. Най-накрая хладното хале е стоплило сърцето ми. Обичам лимонадата да оцветява стените на чашата. От друга страна нямам особена слабост към боклуци. Като цяло обаче ни продават единствено боклуци. За кратко посървам от горната мисъл, до момента в който от рафта със сладки право в очите и сърцето не ме поглежда доброто лице на комунизма – вафли „Чайка”, сега „Марица”, палачът на тъмни мисли и чувства.
        Скоро застигам лютениците и минавам на 7/8. Тропкат се хорца, едросмлени хора красят обложката. Яка ръка се наблъсква в пейзажа и поглеждам встрани – късо остригано биче бута три бурканчета в количката и се изстрелва с джапанка прашка към касата.
        Замислен за био-материала се застопорявам пред киселите млека. Lactobacillus bulgaricus е нашата гордост. От пластмасовите кофички си направих първата саксия в час по трудово. Други просто си тунинговаха колелата с кофички. Баба пък сееше зиме доматени семена в тях и никнеше от земнята, турена в кувьоз, разсадът за градината. Вкъщи баща ми ги връзваше за парното, ако текнеше отнякъде. А то течеше. Течеше си животът и ни го изравняваха в сметки. Задавен глас неочаквано ме изважда от ступора:
       - Извинявай, младежо, колко струва млякото на долния ред, че не мога да видя?
       - 70 стотинки, бабе.
       - Благодаря, момче.
        Протяга бабата мършавата си, с напукани пръсти ръка и взема на драго сърце две кофички. И така животът продължава напред и всеки си плаща на касата, а̀ко да не му се ще.
   
        Излизам от супермаркета, без да съм си купил нищо. Асфалтът на тротоара се гъне от летните жеги, прах се стели като купесто-дъждовна облачност, рояк бълхи се угоява върху излегналия се пред супермаркета пес. Ляво на борд пияндури играят белот, цигани си говорят пред старо беемве, Вальо, който някога бил ходил в Брюксел, продава вестници на сгъваема маса, а палецът на десния му крак, стърчащ от плетените обувки, облива в топли вълни столичните купувачки на качествена българска преса.
        Виждам хора с пликове, пликчета и въобще най-здравите торбички.
        Виждам един от съседите във входа, лапнал цигара, ухилил се до уши – той е единственият човек в квартала, ходил ’94 до САЩ и видял националите.
        Виждам маршрутка номер 39 и един от безбройните шофьори, които вечно пикаят зад гаражите.
        Виждам мърлявите врабчета въргалящи се в кварталното стъргало – локвата пред супермаркета.
        Виждам, вдишвам и издишвам. Оттук затръгва моят път към Рим.