петък, 2 януари 2015 г.

Супермаркет накрай София

        Разхождам се из кастрираща луминесцентна светлина в супермаркет накрай София. Саздърми, бутчета, плешки, луканки и прочие – отвсякъде наднича кротко смъртта – къде смляна, къде с настръхнали косми, къде натикана в черво. Някакви родолюбци дори са я нарекли „Народна”. Че каква да е иначе?!
        С незавидна скорост преминавам покрай рафтовете ни жив, ни умрял. Хитри търговци ме залъгват с подмолни промоции – къде искат да се газирам за 1,69 по американски, къде за 90 стотинки пиеш газирана минерална вода от Банкя с оцветител. Тук спирам и се усмихвам доброжелателно. Най-накрая хладното хале е стоплило сърцето ми. Обичам лимонадата да оцветява стените на чашата. От друга страна нямам особена слабост към боклуци. Като цяло обаче ни продават единствено боклуци. За кратко посървам от горната мисъл, до момента в който от рафта със сладки право в очите и сърцето не ме поглежда доброто лице на комунизма – вафли „Чайка”, сега „Марица”, палачът на тъмни мисли и чувства.
        Скоро застигам лютениците и минавам на 7/8. Тропкат се хорца, едросмлени хора красят обложката. Яка ръка се наблъсква в пейзажа и поглеждам встрани – късо остригано биче бута три бурканчета в количката и се изстрелва с джапанка прашка към касата.
        Замислен за био-материала се застопорявам пред киселите млека. Lactobacillus bulgaricus е нашата гордост. От пластмасовите кофички си направих първата саксия в час по трудово. Други просто си тунинговаха колелата с кофички. Баба пък сееше зиме доматени семена в тях и никнеше от земнята, турена в кувьоз, разсадът за градината. Вкъщи баща ми ги връзваше за парното, ако текнеше отнякъде. А то течеше. Течеше си животът и ни го изравняваха в сметки. Задавен глас неочаквано ме изважда от ступора:
       - Извинявай, младежо, колко струва млякото на долния ред, че не мога да видя?
       - 70 стотинки, бабе.
       - Благодаря, момче.
        Протяга бабата мършавата си, с напукани пръсти ръка и взема на драго сърце две кофички. И така животът продължава напред и всеки си плаща на касата, а̀ко да не му се ще.
   
        Излизам от супермаркета, без да съм си купил нищо. Асфалтът на тротоара се гъне от летните жеги, прах се стели като купесто-дъждовна облачност, рояк бълхи се угоява върху излегналия се пред супермаркета пес. Ляво на борд пияндури играят белот, цигани си говорят пред старо беемве, Вальо, който някога бил ходил в Брюксел, продава вестници на сгъваема маса, а палецът на десния му крак, стърчащ от плетените обувки, облива в топли вълни столичните купувачки на качествена българска преса.
        Виждам хора с пликове, пликчета и въобще най-здравите торбички.
        Виждам един от съседите във входа, лапнал цигара, ухилил се до уши – той е единственият човек в квартала, ходил ’94 до САЩ и видял националите.
        Виждам маршрутка номер 39 и един от безбройните шофьори, които вечно пикаят зад гаражите.
        Виждам мърлявите врабчета въргалящи се в кварталното стъргало – локвата пред супермаркета.
        Виждам, вдишвам и издишвам. Оттук затръгва моят път към Рим.

Няма коментари:

Публикуване на коментар