Надигам се на пръсти да чуя звездите.
Когато бях малък, беше по-лесно –
тогава носех щурец в ухото.
Георги Белоречки
сряда, 15 май 2019 г.
вторник, 16 април 2019 г.
Бъдене
На Т.
Любов моя,
пъстра перашке,
мой Великден,
великденско яйце,
мой залък светлина
от празничния козунак,
мой храм с камбана,
купол с гнездо.
Любов моя,
да бъдем безбожници –
като щъркели в небето,
да бъдем пролет –
пчелици сред полето.
Да бъдем лалета, иглики,
нарциси и божури,
да бъдем цвят опрашен,
плодове незрели.
Бъди с мен, любов,
бъди с мен
небе, растение, насекомо,
бъди в мен
корен, въздух и поток,
бъди и нека сме безбожни,
но верни на истината,
верни на калта.
Любов моя,
пъстра перашке,
мой Великден,
великденско яйце,
мой залък светлина
от празничния козунак,
мой храм с камбана,
купол с гнездо.
Любов моя,
да бъдем безбожници –
като щъркели в небето,
да бъдем пролет –
пчелици сред полето.
Да бъдем лалета, иглики,
нарциси и божури,
да бъдем цвят опрашен,
плодове незрели.
Бъди с мен, любов,
бъди с мен
небе, растение, насекомо,
бъди в мен
корен, въздух и поток,
бъди и нека сме безбожни,
но верни на истината,
верни на калта.
сряда, 20 февруари 2019 г.
Райчо фудбалера
Слънцето се свлича зад Люлин планина.
Денят погива в оранжеви нюанси,
„Левски“ е домакин на Герена -
Райчо му е гост.
С мъртвешки шут от последните редове на деня
Райчо реже главите на зрителите в сектор В -
прожекторите се включват
и телевизионните зрители стават
свидетели на поредна футболна драма.
Коментаторът коментира:
„В този последен мач за сезона
Райчо играе на кило кръв и метър кожа.“
Зимата си отива.
София, 17.02.2019
Денят погива в оранжеви нюанси,
„Левски“ е домакин на Герена -
Райчо му е гост.
С мъртвешки шут от последните редове на деня
Райчо реже главите на зрителите в сектор В -
прожекторите се включват
и телевизионните зрители стават
свидетели на поредна футболна драма.
Коментаторът коментира:
„В този последен мач за сезона
Райчо играе на кило кръв и метър кожа.“
Зимата си отива.
София, 17.02.2019
понеделник, 15 октомври 2018 г.
Великата красота
Kамбаната
бие ли, бие отбой на неделната служба в „Сан Джовани“. Хората, предимно
възрастни, бавно и на рояци се изнизват от катедралата. Едни, подгонени от
мисли и грижи, забързват крачка към дома, други се събират на малки ята,
разговарят тихо помежду си, усмихват се един другиму, не се разпръсват, не и
преди дядо Господ да ги е качил на каляската си и отвел.
Аз и ти, на стотина крачки
от тях, в твоята соба с лице към старото слънце и с уши за камбанения звън,
пропиляваме неделната утрин в леглото. Аз и ти и лятото, чиято шарена сянка
пролазва под смокиновото дърво в двора. Разгърнала си широко крилата на
прозореца, всяка утрин ги разтваряш чисто гола и чиста. Единствено библейското
дърво с неговите нароили се зелени тризъбци пази честта ти от чужди очи. А те
има какво да видят. Голото ти тяло. Има и какво да чуят. Повикът на младостта
от стегнатите гърди. Има и защо да се влюбят. В теб. Както сторих аз,
неверникът, нея вечер.
Още щом прекрачи прага, разбрах, че главата ми е вече в торбата. Краката ми се подкосиха и усетих, че е късно да бягам. Ти стоеше насреща с изпъната шия, стройна, женствена и горда, с червеникаво-русите си коси, вдигнати на кок, струящи съблазън и мирис на „Шанел No 5“. Стоеше така насреща ми и очите ти забиваха един-едничък въпрос в хастара на плътта ми.
Приближих се до теб и допрял буза о твойта, тихо ти пошушнах и поблагодарих за всичката хубост, която бе донесла, след което те обходих с ръка около кръста и поведох към трапезарията, където ни очакваха чуждите истории, онова безкрайно и несекващо бля, бля, бля, и нашето малко щастие, скрило се в погледите ни.
До онзи момент на тишина и безмълвна красота, встрани от глъчката и приказките, с единствен свидетел нощната лампа, когато гърдите ти приеха думите ми, зачервиха бузите, окъпаха шията в руменина и преляха в очите ти озарение. Онази тънка сянка на прочувствен срам минала по лицето ти, въвлечена в пламък от щастие и копнеж. Онзи момент, в който единственият глас в стаята бе този на сърцата ни.
*
Не, не ги чувам вече. Най-вероятно са се разотишли. Камбаните също отдавна вече не бият. На площада пред църквата са останали единствено снемащите се туристи и многобройната кохорта на пернатите сивушковци.
И тази неделя не стигнахме до църквата, и тази, но някоя със сигурност ще отидем и тогава в утробата ти ще се ражда нова вяра и тя ще бъде кълнът и нашето продължение, тя или той ще бъде любовта.
Някоя неделя, да видим коя, всичко ще се случи, а сега, извини ме, ще стана да притворя прозореца.
Отведнъж ми стана студено.
Още щом прекрачи прага, разбрах, че главата ми е вече в торбата. Краката ми се подкосиха и усетих, че е късно да бягам. Ти стоеше насреща с изпъната шия, стройна, женствена и горда, с червеникаво-русите си коси, вдигнати на кок, струящи съблазън и мирис на „Шанел No 5“. Стоеше така насреща ми и очите ти забиваха един-едничък въпрос в хастара на плътта ми.
Приближих се до теб и допрял буза о твойта, тихо ти пошушнах и поблагодарих за всичката хубост, която бе донесла, след което те обходих с ръка около кръста и поведох към трапезарията, където ни очакваха чуждите истории, онова безкрайно и несекващо бля, бля, бля, и нашето малко щастие, скрило се в погледите ни.
До онзи момент на тишина и безмълвна красота, встрани от глъчката и приказките, с единствен свидетел нощната лампа, когато гърдите ти приеха думите ми, зачервиха бузите, окъпаха шията в руменина и преляха в очите ти озарение. Онази тънка сянка на прочувствен срам минала по лицето ти, въвлечена в пламък от щастие и копнеж. Онзи момент, в който единственият глас в стаята бе този на сърцата ни.
*
Не, не ги чувам вече. Най-вероятно са се разотишли. Камбаните също отдавна вече не бият. На площада пред църквата са останали единствено снемащите се туристи и многобройната кохорта на пернатите сивушковци.
И тази неделя не стигнахме до църквата, и тази, но някоя със сигурност ще отидем и тогава в утробата ти ще се ражда нова вяра и тя ще бъде кълнът и нашето продължение, тя или той ще бъде любовта.
Някоя неделя, да видим коя, всичко ще се случи, а сега, извини ме, ще стана да притворя прозореца.
Отведнъж ми стана студено.
Кучешка радост
Защо си играеш с мен,
когато аз съм сериозен,
играейки си с теб?
Защо ме водиш
с намордник и каишка,
нима не знаеш –
всеки повод озлобява.
И защо тази твоя
кадифена усмивка
не даваш я на дланите ми,
да се отрият у радостта ти
като куче в пръст
и изплезил език
да те съборя и разцелувам,
пък после нека
се гоним и надбягваме,
нека сме отвързани хвърчила
навили на кравай опашки.
когато аз съм сериозен,
играейки си с теб?
Защо ме водиш
с намордник и каишка,
нима не знаеш –
всеки повод озлобява.
И защо тази твоя
кадифена усмивка
не даваш я на дланите ми,
да се отрият у радостта ти
като куче в пръст
и изплезил език
да те съборя и разцелувам,
пък после нека
се гоним и надбягваме,
нека сме отвързани хвърчила
навили на кравай опашки.
четвъртък, 2 август 2018 г.
Симфония № 260
Селяни, студенти, безработни,
ученици, учени глави, цигани,
пияници, слепи, недъгави,
обезсърчени, разсеяни, вглъбени,
млади, стари, извозвани
от вечния шофьор – разгърден,
с оклепана риза
санитарен нокът
ланче и кафе в ръка,
зад гърба му
отразена в огледало бедност
понесена в полиетиленови торби,
в туби пълни с вода
протрити дрехи
износени токове,
подметки,
мирис на прано, немито,
задух, прах, мръсотия,
немарливост, запуснатост, живот –
околовръст кипи живот:
приказки
телефонни разговори
спорове
за билети
закани
псувни
драсканици по стъклата,
бръчки на челата,
битие в пътуващ дендрариум,
в най-различни форми:
едни свъсили вежди,
други ведри и непразнични,
трети умислени, изгризани от притеснение,
четвърти отвеяни, замечтани,
тихи океан от физиономии, очи-палитри:
сини, черни, кафеви, зелени,
поднебесни, жизнени, протрити от всекидневие,
но съхранили цвят,
очи живи и непокорни, уморени, онемели,
бистри, запъхтяни, обезверени, жадни, диви,
очите на моята кръв насреща ми –
пътувам с тях, пиша благодарение на тях,
пиша, дори когато слизам по стъпалата,
автобусът ме изоставя, продължава,
дига прахоляк, плюе нервно сажди,
изчезва нагоре по Горнобански път,
автобус номер 260, 365 пъти в годината -
всеки ден едно и също,
всеки път една и различна история.
ученици, учени глави, цигани,
пияници, слепи, недъгави,
обезсърчени, разсеяни, вглъбени,
млади, стари, извозвани
от вечния шофьор – разгърден,
с оклепана риза
санитарен нокът
ланче и кафе в ръка,
зад гърба му
отразена в огледало бедност
понесена в полиетиленови торби,
в туби пълни с вода
протрити дрехи
износени токове,
подметки,
мирис на прано, немито,
задух, прах, мръсотия,
немарливост, запуснатост, живот –
околовръст кипи живот:
приказки
телефонни разговори
спорове
за билети
закани
псувни
драсканици по стъклата,
бръчки на челата,
битие в пътуващ дендрариум,
в най-различни форми:
едни свъсили вежди,
други ведри и непразнични,
трети умислени, изгризани от притеснение,
четвърти отвеяни, замечтани,
тихи океан от физиономии, очи-палитри:
сини, черни, кафеви, зелени,
поднебесни, жизнени, протрити от всекидневие,
но съхранили цвят,
очи живи и непокорни, уморени, онемели,
бистри, запъхтяни, обезверени, жадни, диви,
очите на моята кръв насреща ми –
пътувам с тях, пиша благодарение на тях,
пиша, дори когато слизам по стъпалата,
автобусът ме изоставя, продължава,
дига прахоляк, плюе нервно сажди,
изчезва нагоре по Горнобански път,
автобус номер 260, 365 пъти в годината -
всеки ден едно и също,
всеки път една и различна история.
четвъртък, 1 март 2018 г.
Бяло небе
Мек сняг върху земята нежно пада,
детско гласче от прозорец се подава.
„Зимата дошла е“, провиква се щастливо,
а съненото братче прозява се лениво.
Скачат от леглата, обличат се двамина,
впрягат шейната и търсят дружина,
а майка съвестно по тях говори:
„И да се приберете по светло,
няма татко ви пак да мърмори...“
Чули, недочули,
излитат през вратата
да хванат Зимата за косата,
да я яхнат сякаш бяло конче,
с пълен глас да викнат:
„Лети, лети, вихрогонче!“
Те знаят по-добре от всеки –
добра е побелялата баба,
няма с тях кавги да води,
камо ли игрите луди да обори.
Косите си бели ще разреши,
снежинки, висулки всекиму даде,
а децата в хор ще викнат:
„Хора, излезте! Зимата дойде!
Бял и чист е светът и такъв ще е!“
детско гласче от прозорец се подава.
„Зимата дошла е“, провиква се щастливо,
а съненото братче прозява се лениво.
Скачат от леглата, обличат се двамина,
впрягат шейната и търсят дружина,
а майка съвестно по тях говори:
„И да се приберете по светло,
няма татко ви пак да мърмори...“
Чули, недочули,
излитат през вратата
да хванат Зимата за косата,
да я яхнат сякаш бяло конче,
с пълен глас да викнат:
„Лети, лети, вихрогонче!“
Те знаят по-добре от всеки –
добра е побелялата баба,
няма с тях кавги да води,
камо ли игрите луди да обори.
Косите си бели ще разреши,
снежинки, висулки всекиму даде,
а децата в хор ще викнат:
„Хора, излезте! Зимата дойде!
Бял и чист е светът и такъв ще е!“
Абонамент за:
Публикации (Atom)