понеделник, 15 октомври 2018 г.

Великата красота

        Kамбаната бие ли, бие отбой на неделната служба в „Сан Джовани“. Хората, предимно възрастни, бавно и на рояци се изнизват от катедралата. Едни, подгонени от мисли и грижи, забързват крачка към дома, други се събират на малки ята, разговарят тихо помежду си, усмихват се един другиму, не се разпръсват, не и преди дядо Господ да ги е качил на каляската си и отвел.
        Аз и ти, на стотина крачки от тях, в твоята соба с лице към старото слънце и с уши за камбанения звън, пропиляваме неделната утрин в леглото. Аз и ти и лятото, чиято шарена сянка пролазва под смокиновото дърво в двора. Разгърнала си широко крилата на прозореца, всяка утрин ги разтваряш чисто гола и чиста. Единствено библейското дърво с неговите нароили се зелени тризъбци пази честта ти от чужди очи. А те има какво да видят. Голото ти тяло. Има и какво да чуят. Повикът на младостта от стегнатите гърди. Има и защо да се влюбят. В теб. Както сторих аз, неверникът, нея вечер.
        Още щом прекрачи прага, разбрах, че главата ми е вече в торбата. Краката ми се подкосиха и усетих, че е късно да бягам. Ти стоеше насреща с изпъната шия, стройна, женствена и горда, с червеникаво-русите си коси, вдигнати на кок, струящи съблазън и мирис на „Шанел No 5“. Стоеше така насреща ми и очите ти забиваха един-едничък въпрос в хастара на плътта ми.
         Приближих се до теб и допрял буза о твойта, тихо ти пошушнах и благодарих за всичката хубост, която бе донесла, след което те обходих с ръка около кръста и поведох към трапезарията, където ни очакваха чуждите истории, онова безкрайно и несекващо бля, бля, бля, и нашето малко щастие, скрило се в погледите ни.
         До онзи момент на тишина и безмълвна красота, встрани от глъчката и приказките, с единствен свидетел нощната лампа, когато гърдите ти приеха думите ми, зачервиха бузите, окъпаха шията в руменина и преляха в очите ти озарение. Онази тънка сянка на прочувствен срам минала по лицето ти, въвлечена в пламък от щастие и копнеж. Онзи момент, в който единственият глас в стаята бе този на сърцата ни.
                                                                *
          Не, не ги чувам вече. Най-вероятно са се разотишли. Камбаните също отдавна вече не бият. На площада пред църквата са останали единствено снемащите се туристи и многобройната кохорта на пернатите сивушковци.
          И тази неделя не стигнахме до църквата, и тази, но някоя със сигурност ще отидем и тогава в утробата ти ще се ражда нова вяра и тя ще бъде кълнът и нашето продължение, тя или той ще бъде любовта. 
          Някоя неделя, да видим коя, всичко ще се случи, а сега, извини ме, ще стана да притворя прозореца.
          Отведнъж ми стана студено.


Кучешка радост

Защо си играеш с мен,
когато аз съм сериозен,
играейки си с теб?
Защо ме водиш
с намордник и каишка,
нима не знаеш –
всеки повод озлобява.
И защо тази твоя
кадифена усмивка
не даваш я на дланите ми,
да се отрият у радостта ти
като куче в пръст
и изплезил език
да те съборя и разцелувам,
пък после нека
се гоним и надбягваме,
нека сме отвързани хвърчила
навили на кравай опашки.

четвъртък, 2 август 2018 г.

Симфония № 260

Селяни, студенти, безработни,
ученици, учени глави, цигани,
пияници, слепи, недъгави,
обезсърчени, разсеяни, вглъбени,
млади, стари, извозвани
от вечния шофьор – разгърден,
           с оклепана риза
    санитарен нокът
ланче и кафе в ръка,
зад гърба му
отразена в огледало бедност
понесена в полиетиленови торби,
         в туби пълни с вода
      протрити дрехи
износени токове,
        подметки,
мирис на прано, немито,
задух, прах, мръсотия,
немарливост, запуснатост, живот – 
околовръст кипи живот:
                 приказки
     телефонни разговори
спорове
       за билети
            закани
                 псувни
драсканици по стъклата,
бръчки на челата,
битие в пътуващ дендрариум,
в най-различни форми:
едни свъсили вежди,
други ведри и непразнични,
трети умислени, изгризани от притеснение,
четвърти отвеяни, замечтани,
тихи океан от физиономии, очи-палитри:
сини, черни, кафеви, зелени,
поднебесни, жизнени, изтъркани от всекидневие,
        но съхранили цвят,
очи живи и непокорни, уморени, онемели,
бистри, запъхтяни, обезверени, жадни, диви,
очите на моята кръв насреща ми –
пътувам с тях, пиша благодарение на тях,
пиша, дори когато слизам по стъпалата,
автобусът ме изоставя, продължава,
дига прахоляк, плюе нервно сажди,
изчезва нагоре по Горнобански път,
автобус номер 260, 365 пъти в годината -
всеки ден едно и също,
всеки път една и различна история.

четвъртък, 1 март 2018 г.

Бяло небе

Мек сняг върху земята нежно пада,
детско гласче от прозорец се подава.
„Зимата дошла е“, провиква се щастливо,
а съненото братче прозява се лениво.


Скачат от леглата, обличат се двамина,
впрягат шейната и търсят дружина,
а майка съвестно по тях говори:
„И да се приберете по светло,
няма татко ви пак да мърмори...“

Чули, недочули,
излитат през вратата
да хванат Зимата за косата,
да я яхнат сякаш бяло конче,
с пълен глас да викнат:
„Лети, лети, вихрогонче!“

Те знаят по-добре от всеки –
добра е побелялата баба,
няма с тях кавги да води,
камо ли игрите луди да обори.

Косите си бели ще разреши,
снежинки, висулки всекиму даде,
а децата в хор ще викнат:
„Хора, излезте! Зимата дойде!
Бял и чист е светът и такъв ще е!“

понеделник, 22 януари 2018 г.

На М.

Толкова си светла в душата ми
че губя твоя образ
пътувам напред към ранина от теб озарена,
връщам се назад към брега на Изтока
и те стигам,
и пак продължавам…


Навивам крачоли, нагазвам във водата,
плувам във теб, към теб
от жажда и отмала помирен
откривам нови брегове,
нови Балкани
и пепел от стари любови
разпилени по високите ти плата.

Толкова си висока, толкова низко
възкръсвам, роден наново от земята
възвисявам се, приел твоята светлина.

Само черната пръст тежи в дробовете.

четвъртък, 6 юли 2017 г.

Там

На село съм отново
и във въздуха
звукове витаят:
тук куче лайне
зяе някой ей оттатък
трети като гръм от ясно кихне
четвърти закачливо му подвикне:
Леко да се не посереш, баце,  
и те така, уж случайно,
включи се отнейде радио,
заприглася със пращене
Днес нивото на река...
та има ли значение?
Тук животът си върви!
Тук животът си тече!
И да не гребеш дори
ще стигнеш къде да е.

Само стой и слушай,
стой и слушай
в твойта ладия
как мъртво, живо
безспир говори:
дочуваш  ли, ей тама,
през улици две
циркулярът как звъни
и боторът да стене?
И лятно време да е,
уви, и в него, бакята,
зима дреме.
Затуй в дворища
като мравки, безшумни
работливи,
пъплят хора из градини,
и поливат, плевят, пцоват,
попови прасета с мотики колят,
с труд и пот възвръщат
във живота вера.

А през всичкото време –
Земята слухти и гледа.
Мълчи и се не мръщи.
Тя всичко ще изтърпи –
горещини, слани,
градушки, тежки пръски...
тя, горката, всички ни
ще приюти –
че и хора,
и животни,
всички сме ѝ гости...

четвъртък, 1 юни 2017 г.

Детство мое

„Пу-пу, акано
викаше баба,
„хвърли го бе
и скърцаше със зъби...
и ето, пуснах
и забравих
какво съм държал.