Аз и ти, на стотина крачки
от тях, в твоята соба с лице към старото слънце и с уши за камбанения звън,
пропиляваме неделната утрин в леглото. Аз и ти и лятото, чиято шарена сянка
пролазва под смокиновото дърво в двора. Разгърнала си широко крилата на
прозореца, всяка утрин ги разтваряш чисто гола и чиста. Единствено библейското
дърво с неговите нароили се зелени тризъбци пази честта ти от чужди очи. А те
има какво да видят. Голото ти тяло. Има и какво да чуят. Повикът на младостта
от стегнатите гърди. Има и защо да се влюбят. В теб. Както сторих аз,
неверникът, нея вечер.
Още щом прекрачи прага, разбрах, че главата ми е вече в торбата. Краката ми се подкосиха и усетих, че е късно да бягам. Ти стоеше насреща с изпъната шия, стройна, женствена и горда, с червеникаво-русите си коси, вдигнати на кок, струящи съблазън и мирис на „Шанел No 5“. Стоеше така насреща ми и очите ти забиваха един-едничък въпрос в хастара на плътта ми.
Приближих се до теб и допрял буза о твойта, тихо ти пошушнах и поблагодарих за всичката хубост, която бе донесла, след което те обходих с ръка около кръста и поведох към трапезарията, където ни очакваха чуждите истории, онова безкрайно и несекващо бля, бля, бля, и нашето малко щастие, скрило се в погледите ни.
До онзи момент на тишина и безмълвна красота, встрани от глъчката и приказките, с единствен свидетел нощната лампа, когато гърдите ти приеха думите ми, зачервиха бузите, окъпаха шията в руменина и преляха в очите ти озарение. Онази тънка сянка на прочувствен срам минала по лицето ти, въвлечена в пламък от щастие и копнеж. Онзи момент, в който единственият глас в стаята бе този на сърцата ни.
*
Не, не ги чувам вече. Най-вероятно са се разотишли. Камбаните също отдавна вече не бият. На площада пред църквата са останали единствено снемащите се туристи и многобройната кохорта на пернатите сивушковци.
И тази неделя не стигнахме до църквата, и тази, но някоя със сигурност ще отидем и тогава в утробата ти ще се ражда нова вяра и тя ще бъде кълнът и нашето продължение, тя или той ще бъде любовта.
Някоя неделя, да видим коя, всичко ще се случи, а сега, извини ме, ще стана да притворя прозореца.
Отведнъж ми стана студено.
Още щом прекрачи прага, разбрах, че главата ми е вече в торбата. Краката ми се подкосиха и усетих, че е късно да бягам. Ти стоеше насреща с изпъната шия, стройна, женствена и горда, с червеникаво-русите си коси, вдигнати на кок, струящи съблазън и мирис на „Шанел No 5“. Стоеше така насреща ми и очите ти забиваха един-едничък въпрос в хастара на плътта ми.
Приближих се до теб и допрял буза о твойта, тихо ти пошушнах и поблагодарих за всичката хубост, която бе донесла, след което те обходих с ръка около кръста и поведох към трапезарията, където ни очакваха чуждите истории, онова безкрайно и несекващо бля, бля, бля, и нашето малко щастие, скрило се в погледите ни.
До онзи момент на тишина и безмълвна красота, встрани от глъчката и приказките, с единствен свидетел нощната лампа, когато гърдите ти приеха думите ми, зачервиха бузите, окъпаха шията в руменина и преляха в очите ти озарение. Онази тънка сянка на прочувствен срам минала по лицето ти, въвлечена в пламък от щастие и копнеж. Онзи момент, в който единственият глас в стаята бе този на сърцата ни.
*
Не, не ги чувам вече. Най-вероятно са се разотишли. Камбаните също отдавна вече не бият. На площада пред църквата са останали единствено снемащите се туристи и многобройната кохорта на пернатите сивушковци.
И тази неделя не стигнахме до църквата, и тази, но някоя със сигурност ще отидем и тогава в утробата ти ще се ражда нова вяра и тя ще бъде кълнът и нашето продължение, тя или той ще бъде любовта.
Някоя неделя, да видим коя, всичко ще се случи, а сега, извини ме, ще стана да притворя прозореца.
Отведнъж ми стана студено.