понеделник, 15 октомври 2018 г.

Великата красота

        Kамбаната бие ли, бие отбой на неделната служба в „Сан Джовани“. Хората, предимно възрастни, бавно и на рояци се изнизват от катедралата. Едни, подгонени от мисли и грижи, забързват крачка към дома, други се събират на малки ята, разговарят тихо помежду си, усмихват се един другиму, не се разпръсват, не и преди дядо Господ да ги е качил на каляската си и отвел.
        Аз и ти, на стотина крачки от тях, в твоята соба с лице към старото слънце и с уши за камбанения звън, пропиляваме неделната утрин в леглото. Аз и ти и лятото, чиято шарена сянка пролазва под смокиновото дърво в двора. Разгърнала си широко крилата на прозореца, всяка утрин ги разтваряш чисто гола и чиста. Единствено библейското дърво с неговите нароили се зелени тризъбци пази честта ти от чужди очи. А те има какво да видят. Голото ти тяло. Има и какво да чуят. Повикът на младостта от стегнатите гърди. Има и защо да се влюбят. В теб. Както сторих аз, неверникът, нея вечер.
        Още щом прекрачи прага, разбрах, че главата ми е вече в торбата. Краката ми се подкосиха и усетих, че е късно да бягам. Ти стоеше насреща с изпъната шия, стройна, женствена и горда, с червеникаво-русите си коси, вдигнати на кок, струящи съблазън и мирис на „Шанел No 5“. Стоеше така насреща ми и очите ти забиваха един-едничък въпрос в хастара на плътта ми.
         Приближих се до теб и допрял буза о твойта, тихо ти пошушнах и благодарих за всичката хубост, която бе донесла, след което те обходих с ръка около кръста и поведох към трапезарията, където ни очакваха чуждите истории, онова безкрайно и несекващо бля, бля, бля, и нашето малко щастие, скрило се в погледите ни.
         До онзи момент на тишина и безмълвна красота, встрани от глъчката и приказките, с единствен свидетел нощната лампа, когато гърдите ти приеха думите ми, зачервиха бузите, окъпаха шията в руменина и преляха в очите ти озарение. Онази тънка сянка на прочувствен срам минала по лицето ти, въвлечена в пламък от щастие и копнеж. Онзи момент, в който единственият глас в стаята бе този на сърцата ни.
                                                                *
          Не, не ги чувам вече. Най-вероятно са се разотишли. Камбаните също отдавна вече не бият. На площада пред църквата са останали единствено снемащите се туристи и многобройната кохорта на пернатите сивушковци.
          И тази неделя не стигнахме до църквата, и тази, но някоя със сигурност ще отидем и тогава в утробата ти ще се ражда нова вяра и тя ще бъде кълнът и нашето продължение, тя или той ще бъде любовта. 
          Някоя неделя, да видим коя, всичко ще се случи, а сега, извини ме, ще стана да притворя прозореца.
          Отведнъж ми стана студено.


Кучешка радост

Защо си играеш с мен,
когато аз съм сериозен,
играейки си с теб?
Защо ме водиш
с намордник и каишка,
нима не знаеш –
всеки повод озлобява.
И защо тази твоя
кадифена усмивка
не даваш я на дланите ми,
да се отрият у радостта ти
като куче в пръст
и изплезил език
да те съборя и разцелувам,
пък после нека
се гоним и надбягваме,
нека сме отвързани хвърчила
навили на кравай опашки.