неделя, 24 ноември 2013 г.

По пътя

Търсенето е еднообразие, което ще те изпие, а любовта – тя те намира и без да я търсиш. Тя е в теб от утробата и светлината ѝ те застига по пътя. Нужно е само да поспреш за миг и тя ще те озари, предрешена като случайност. Ти няма да я очакваш, може би ще си се излегнал в леглото щастлив или нещастен, пиян или трезвен, подслушвайки нощта и стъпките на звездите по покрива. Тя ще отвори вратата в тъмното и ще те грабне, изведнъж ще усетиш огъня, въздуха, водата и земята в гърдите си. Ще ошушка стария ти живот до кокал, ще чезнеш в нощта без ревностно пазене, без връх и падение, с напираща обич в сърцето.
Тя ще ти открие небесата и ще те свали отново на земята.
Тя е семето, от което покълва всяка дума и всеки рай.

четвъртък, 21 ноември 2013 г.

А дали е така

Ей, момиче непознато, спри се,
портмонето си изпусна,
Ох, господине, благодаря ви,
каква съм заплесана!
Моля ви, не се корете,
в тази рокля разсеяна да бъдете
прилича ви, все тъй ходете.
Стига, недейте, изчервих се,
някой ще ви чуе и рече:
ето, виж я тази Жана,
всеки ден нова рокля слага
и току кога излезе
портмонето ще изпусне –
що за кокона, каква повлекана!   
А дали е така, Жана?
За бога, нямам представа,
нарочно го не правя,
ала бедата все намира ме навън
и от нея бивам все спасена
от млад и хубав господин. 

сряда, 23 октомври 2013 г.

Рим е моят Вършец

Рим понякога има дъх на
Вършец в късна есен –
късна, понеже в Рим
зима няма, а във Вършец
боторите отдавна са
нарязани, нацепени и бумтят
в кюмбето огряло варосаните
с метла стени.

Ех, божке – мисля си аз,
какво е Рим,
какво е Вършец?
Две империи над които
властва безвремието на есента,
две империи от които
вятърът ще отвее мен,
и тях остави по това.

неделя, 6 октомври 2013 г.

човекът без почивка

не бъди доволен от живота,
не бъди нещастник
не сади само две праскови
и две череши,
цяла гора посади,
не мисли да оставяш
само две следи,
на бита лисица не се прави –
с внимание и уважение
слушай другите,
чуждите истини проверявай
дали за теб не са лъжи,
своята търси
и мисли,
но себе си не опитвай
да разплетеш,
защото единствено
ще затънеш -
животът кълбе прежда е
и почне ли да се разплита веднъж,
виснеш ли на пъпната връв веднъж,
излезеш ли от вътрешностите на Майката,
бъди сигурен всичко ще е наред,
от кълбето ще остане диря-нишка назад,
която децата ти, внуците и правнуците
изкусно ще разчитат.

само най-важното не забравяй:
не бъди доволен от живота,
не бъди нещастник
колкото и безкрайно трудно да е това.

понеделник, 30 септември 2013 г.

без засита и поука

две бири пих като станах,
още две по обед,
за залеза още толкова пих,
пих и продължавам да пия
и пак съм жаден!

ядох пиле на фурна,
ядох пиле със сметана,
ядох го пустото му пиле  
и с картофи...
и пак съм гладен! 

четох Библията,
четох поети, мъдреци,
други просветени,
на въпроси си отговарях
и пак нищо не разбирах,
пак не се спирах.

животът, оказа се,
е едно доживотно ненасищане
с едно и също.

сряда, 25 септември 2013 г.

Оревоар

В шест сутринта
през циганската махала
към новия терминал
локви изопнали се
между легнали полицаи
небето на асфалта сбираха,
душния август
от студ синееше,
на седалката до мен
французойка седеше.  

Гледах я така тиха
гледах как навън
синият час приплъзва
гледах и ме хващаше яд
от земята до небето.  
Тя тръгваше, аз оставах,
земята свиваше се обратно
до грахово зърно
и в синьо моята
болка отбелязваше.

Намалих.
Пореден легнал полицай
и пак на втора,
прегазих през локвите
положих дланта си на френска земя
и пътя ми пресякоха
две сълзи.

понеделник, 2 септември 2013 г.

Блясък

             Слънце блести право в очите, пред мен се клатят две младолики дупета, стегнати зад разхлабени панталонки. Давам си зор да се съсредоточа върху тях, да видя своя свят през техния заден двор, ала блясъкът така ме заслепява, че заоравам поглед в земята и единствено долавям тънката ирония на всички онези, които твърде предвидливо са сложили слънчеви очила в края на юли.
             На идното кръстовище двете дупета безвъзвратно се разделят с мен, издишайки по малко парфюм, по малко от душата ми през цепките. Съдбата им пуска зелена светлина, а на мен отрежда да се спусна под земята. И разочарованието е преглътнато. Мога да не мисля за жени, когато не ги виждам навсякъде. Не и днес. Откъм другия вход, според скромните ми разбирания, се задава богиня, пропила тялото си не в бяло, а плътно прилепнало черно, описало тялото ѝ до последната гънчица. Преглътвам тежко, че не съм жрец да я повикам, че жертвен огън в същото време ме гори. Наум почвам да призовавам всички богове поне да пътуваме заедно, но токовете ѝ вече почукват към противоположния перон, дочувам как поредната мотриса спира, за да я отвлече, преди да съм я зърнал за последно.
             Зачаквам на перона с еретичен поглед, смазан от живота и надървен. Влизам във вагона и ми замирисва на жена отново. Оглеждам се наоколо и освен заспал индиец и един усмихнат негър, други не намирам. На черния му блестят очите, и на него му мирише на жена, затова така е забелил зъбки. Ухилвам му се и аз, отпускам се на седалката и се унасям. Ненадейно ме събужда контрольорка с брадавица. Глобява мен и сваля негъра, гръм да я удари!
              Ама и аз, значи! Защо не си останах вкъщи? Всяко излизане навън е като попарване с вряло олио – веднъж от сластта, втори път от контролните органи. Отгоре на всичко няма вече красота, само блясък. При това в моите очи.

вторник, 13 август 2013 г.

Има-няма

            Бъдеще? Поглеждам назад. Бъдеще няма. Тегля една плювня на паважа и продължавам по улицата нагоре. Решил съм да се срещна с бог тази вечер, на по ракийка и салата. Ще ми се да си поговорим за изгубеното бъдеще, паднало след дълга обсада на настоящето. Нося си няколко грама трева и шепа екстази, ако решим да продължим по-късно някъде. В наши дни и боговете избухват яко, че на кого му се стои в петък вечер на небето?!
Застанал пред портите му, някакви безумни телохранители с погледи на предрусали немски овчарки ми препречват пътя. „Къв си ти ?”, изсумтява единият. „Аз съм проект-мениджърът по интеграция на бъдещето в ежедневието. Имам одобрен идеен проект от Европейската комисия и съм дошъл, за да обменя опит и ноу-хау с шефа Ви”, отвръщам съвсем делово. За това говедо Бог няма. То служи. Затова и не споменвам Божето име. Влизайки, си придавам сериозен вид и едвам се сдържам да не прихна от смях.  
Бог ме очаква. Налял е ракията. Кехлибарена, подправена със сушен босилек, както я приготвя баща ми. Приема ме сърдечно, чувствам се все едно съм у дома си. Харесва ми, че е по-близко до хората, отколкото си представях.
Първоначално имах страх от него, после не вярвах, че съществува, накрая се сблъскахме в подлеза на Подуенската гара. Бързаше нанякъде човекът, пардон, бог, някакъв влак гонеше. Нещо ми подсказа, че това беше той и го запреследвах. Слава богу, изпусна влака. Седна на пейка и зачака. Леко го наближих и му предложих свита цигара. Запалихме и известно време мълчахме. „Е, май пътуването се отменя някога за в бъдеще. Според разписанието на тая гара друг влак няма да мине”, бъзнах го нетърпелив. Наоколо беше пусто и тъмно като в кучи гъз. Две-три лампи виснали на немощни жички, грундирани и гниещи, запълваха пейзажа. Дори случаен пес не се разхождаше по перона. Бог ме изгледа спокойно и на лицето му пръкна усмивка на калъч. „Наистина, май ще се наложи да остана тук по-дълго от очакваното”, заяви ми блажен и опъна здрава дръпка, гледайки ме право в очите. За малко да глътна филтъра на цигарата. Като с щемпел завери подозрението, че е той.
Предложих му да спи у нас, живеех наблизо. Отказа и вметна, че има къща в покрайнините, „там, където Витоша свършва и зеленото прелива в синьо”. Свихме по още една и се разделихме. На изпроводяк ме покани да ида някой ден на гости и така тази вечер прекрачвах за пръв път божия праг.
Какво се случи после ли? Не помня. Събудих се на идната утрин в нечия стая, проснат върху килима. До сами мене лежеше лъжичка, спринцовка и маркуче, от включения компютър бумтеше дръм и бас на Future Prophecies. Огледах се наоколо с гуреливи очи. Мургав паяк бе заклещил муха в ъгъла на стаята. Извърнах поглед, не догледах. Спуснах пердето и притворих клепачи. „Бъдеще ли? Бъдеще няма. Нито бъдещи пророчества. Но бог съществува.”
И се набодох отново.

вторник, 2 юли 2013 г.

Pin to top

Хубави хора
ведри усмивки 
интернет очи

крепят стените
да не паднат  
върху клетите им
виртуални глави.

четвъртък, 13 юни 2013 г.

Месия

              Таман се връщаше дядо Генади от хлебарницата, когато зад гърба му се развилня гюрултия. Отгоре му търчеше младо момче, запъхтяно, тропащо с краци като неподкован кон, размахващо лудо ръце. „Чааааакай, дядо, чаааакай, моля ти се” – подочуваше далечните викове дядо Генади. Спря се старецът, подпря се на тояжката си и си чупна малко от крайшника на хляба, докато младото момче най-накрая не го застигна и заприказва:
- А добър ден, дядо! Дошъл съм във вашето село с мисия! – поде момчето въодушевено. Старчето се сепна, не знаеше какво е това мисия, но продължи да слуша:
- Дошъл съм, дядо, да ви науча да разпознавате доброто отдалече, да ви покажа правия път. Виждаш ли го например онзи, ей там, при смесения магазин кажи-речи? Веднага мога да ти кажа добър ли е, лош ли е, колко чини.
 Думите на момчето видимо не грабнаха стареца и той понечи да отговори ясно, бързо и достоверно, че това е „бай Еди си кой-си”, но отново бе възпрян от напористия младеж:
 – Сус! Нищо не казвай бе, дядо, всичко ще развалиш! Ти още не ми вярваш, ама аз ще те направя вярващ. Аз ще ти разкажа всичко за тоя човек, а ти после ще кажеш, право ли е, криво ли е, нали се знаете?
Най-накрая неведомият месия с чудната дарба се спря за момент и даде път на дядо Генади да се включи в разговора:
 - Е па, може, момче – уклончиво отвърна старчето. – Ама, де, кажи ми, къде ми е на мене, а и на тебе кирията в цялата тая работа? То няма какво да му разпознаваш на човека, не видиш ли, че всичко си му личи.
– Бре че костеливи селски глави! – вирна се момчето – Как ще си личи, като не си! Кой може със сигурност да знае какъв човек седи до него? Аз хляб в ръцете ти давам, дарба несъизмерима, а ти ми плюеш в шепите и обръщаш гръб. 
- Ми тъй де - прекъсна го старчето -  аз съм прост човек, бе момче.  Че за какво ми е тая дарба? Аз съм си живял и отживял, наситил съм се. Сега ми дай едно коматче – и потупа дядо Генади дружески хляба под мишницата – и баба вкъщи да ме посреща и друго и не ща.
Една седмица бе минала, откак бе слязло момчето на Земята и се бе залутало по тия диви села. Ни млади, ни стари му се връзваха, всички с едни и същи думи го посрещаха и изпращаха. Началната им почуда бързо преминаваше в неразбиране и недоверчивост и в скоро време го отпращаха по живо, по здраво да дири другаде пазар за своята дарба. В какво вярваха тия хора, все се не разбираше. Саможивляци, стъпили с единия крак на земята, с другия на небето, избуели и яки като троскот, таящи малко думи, говорещи ясно и отривисто.
Дядо Генади потупа сепналия се месия и с мек и равен глас му рече:
- Момче, върви си по пътя, стари сме ние за тия работи. Тука всички от километри се познаваме – и сви в неговата уличка, свършваща в гората.
               

понеделник, 10 юни 2013 г.

В един пролетен ден

            Нощите се обръщаха на похотливи, разгонени котки, цветовете надаваха глухия си вик от дърветата, мухи забръмчаваха с пресипнали мотори из бита, чистачи събирaха пясъка, фасовете и изхвърлените мераци, струпани до бордюрите, шофьорите сменяха гумите, жените обувките, влюбени се разхождаха непромокаеми под дъжда. Оръдието на пролетта тътнеше над града и отекваше в хорските сърца.
Йордан вървеше по улиците и се наслаждаваше на всеки удар. Едвам бе понесъл градската зима, заседнала на гърлото с всичката си киша и студени трамваи. Нямаше вече скреж по прозорците и лелки с увонени на нафталин кожуси. Красиви и стройни крака се увиваха около мислите, тънки токове почукваха по плочите и строшаваха синджира на здравия разум в мъжките черепни кутии.
Както вървеше така спокоен и отвеян, някаква сладка тъга започна да се утаява в душата му. Априлска тъга, запречила се между езика и небцето, неизречима, която сварва самотния човек неподготвен. Защото дойде ли пролет, нещо отвътре почва да те гложди, ще ти се да нанижеш старата си кожа на кукача, да изскочиш гол и жив от нея, да намираш и даваш любов, да пиеш от живота без насита. Неудържимо жаждата мореше Йордан и когато прещрака с пръсти и реши, че ще излезе същата вечер и ще улови за ръка онази, която от толкова дълго желае, времето и крачките стремглаво запрепускаха към извора.
През пролетта и най-налудничавите идеи получаваха кредит на доверие от времето, като се превръщаха в реалност по-чиста и непретенциозна от коя да е мечта. Йордан бе поискал ръката ѝ, защото знаеше откъде да започне. Тя му бе отвърнала, чакала и таила топлия допир на човешка длан.
Щастието бе на ръка разстояние, потвърждаваше и пролетната реклама, окачена на стария трамвай с номер 22.  

петък, 31 май 2013 г.

Бележки по Надя

                Надя все мълчеше. Тя често се затваря в мълчание. 
                Сълзите ѝ се къдреха по бузите. Улових дланите ѝ, събрани в едно, търсейки прошка по-скоро. Тишината ѝ възхождаше вътре в мен. Тя не бе сама в болката си, както аз бях сам в неразбирането си. Нейните сълзи се вливаха в соленото море, на чийто бряг чужд стоях и наблюдавах. Пръска от разбилата се вълна стигна до ръката ми. Вкусих я.
                Оттогава не съм спирал да страдам в женското ѝ тяло.  

вторник, 14 май 2013 г.

Рибари

                                           Октоподите на Сицилия
улавяни са от трима приятели
от детинство с кокоши крак
овързан около парче от дръвце.

Мятат своите въдици първобитни
без телескопи
в сребърното море и оратят си
без аз да ги разбирам, без морето
да ги слуша, без октоподът от страх да трепери.

Така лековерно тече животът на Островната земя,
така далеч от рибарите, морето и октоподите
сме човеците изнизващи се през върха на Ботуша.

сряда, 1 май 2013 г.

Към

Утре потеглям на път със кола.
Ще завъртя ключа,
моторът стреснат ще се задави,
лостът ще го потупа да му мине

и ето ме в нощта пътувам:

натискам педала на газта,
натискам спирачка
и святкам в тъмнината
като петролен инсект
обвит във метала

вярата,
че ще стигна надалече
отблясва,
духът ми ковък,
само дръж се, машино,
и двама с теб отвъд
изгрева ще минем,
където Ботуша свършва
и островната блажена земя
влажна и топла ни чака.

събота, 13 април 2013 г.

Инстинкти

                Старата пак ще ме спипа. Няма шест-пет при нея, както сама казва. От седмица насам искам да ѝ се обадя, с карфица забит е номерът ѝ в главата ми и телефонът само чака да я набера, но не мога. Веднага по гласа, по интонацията ще познае, че нещо не е наред, без дори към мен с въпрос да се е обърнала. Как го прави, не знам. Че по природа съм недобър лъжец, не е за никому нещо ново, ама нали затова тея пусти технологии уж ги измислят – да се лъжем по-добре, а то какво излиза – бабиният инстинкт по-безпогрешен е и от детектор на лъжата.
                И ето че сега стоя в задънена улица – аз в Рим, тя във Вършец. Миналата седмица се е прибрала, градината вече била прекопана, майка ми ми каза, почнала лехи да прави, арпаджика да сади. Аз искам да я чуя, да я питам как е, къщата как е, по улицата какво ново, кой родил се, кой пролетта не дочакал, цъфнало ли е всичко вече, ходила ли е на дядо на гроба. И други неща ще я питам и въпросите си, и отговорите ѝ наизуст знам и пак друго е да се чуем.
                Хайде, моля ви се, аз ще ви дам телефона си и номера ѝ ще набера, а вие опитайте се вместо мен с нея да поговорите. И репликите ви ще напиша, те така или иначе не са много –
ще ѝ кажете, че сте добре, че в университета всичко върви нормално и в края на юли се прибирате, пък дано не се усети, че друг е зад слушалката, ала едва ли – ние с нея по тревогата се познаваме.

понеделник, 8 април 2013 г.

Опиум



защо да те обичам
ти си опиум
защо те обичам
заради косите ти
не
заради прасеца
обвит в найлоново було
не
да
ах каква игра
честен съм в нея
затова ще изгубя
себе си
теб
нас
и
някой
ще се усмихне
с омразата си
тъй присъща
с ръката
заварила
нищо
никого

забрави написаното
по-горе
аз съм тук
долу
до теб
при червеното вино
при твоите очи
при песента
протягам ръка
в нея душата ми
в душата ми сърцето
в сърцето ми
всичко, което
не мога да обхвана
пролет
лято
есен
киша
зима
и песен.
Песен човешка.

събота, 23 март 2013 г.

Самотният човек

поради Т.К. 

Кой е той?
Знаеш ли го?
Добър ли е,
лош ли е,
що за птица е?
Къде върви,
защо на жените
ръка целува,
защо очите си
единствено в
бунара гледа
и огледалата
вкъщи със дъски
здраво заковал е?
Кой си ти наистина,
самотни човеко?
Глупак,
идеалист,
отшелник?
Неловко ми е,
че задавам ти
изобщо
подобни въпроси.

Прости ми, родих се
вън от твоето време,
но видях всичките болки,
тихи и премерени,
към мен да приближават.

четвъртък, 31 януари 2013 г.

Следи в снега


Как лесно човек губи следите си! Духне му животът под опашката и вземе, че изчезне. Затваря очи и повече не разказва истории с тях. И след всеки помен избледняват ли, избледняват тея две очи, дорде съвсем не загубят цвета си. Така да речем, никой не може да каже как е изглеждал съседът, дето почина по-миналия януари. И още няма наука, която да изследва къде тъй безцелно и безследно изчезва човекът. Дали внучето ще вземе очите му, де душата му се спотайва подир смъртта, кой ще прибере голата му история, останала сама през онзи къс януарски ден - все въпроси без отговори.
            Изчезва човекът поголовно и къде отива, дали се връща, никой не знае. Дядо ми казваше, че всичко има душа. Човек, животно, дърво и цвете, съдинка ако щеш – всичко! И добре, че е така, мисля си, инак нямаше да мога да заспя. Сега лягам спокоен и понеже студът пак е заскрежил прозорците, нахлузвам чифт вълнени чорапи да ме топлят и чувам дядо да ми разправя как във всяка нишка си почива топлината на нечие тяло, отлетяло оттук през онзи най-студен според всички ни януари.

петък, 4 януари 2013 г.

Те

Ти си моят край – във теб ще свърша
аз съм твоето начало – от мен тръгни
                ще се срещнем
                   на средата