Блясък

             Слънце блести право в очите, пред мен се клатят две младолики дупета, стегнати зад разхлабени панталонки. Давам си зор да се съсредоточа върху тях, да видя своя свят през техния заден двор, ала блясъкът така ме заслепява, че заоравам поглед в земята и единствено долавям тънката ирония на всички онези, които твърде предвидливо са сложили слънчеви очила в края на юли.
             На идното кръстовище двете дупета безвъзвратно се разделят с мен, издишайки по малко парфюм, по малко от душата ми през цепките. Съдбата им пуска зелена светлина, а на мен отрежда да се спусна под земята. И разочарованието е преглътнато. Мога да не мисля за жени, когато не ги виждам навсякъде. Не и днес. Откъм другия вход, според скромните ми разбирания, се задава богиня, пропила тялото си не в бяло, а плътно прилепнало черно, описало тялото ѝ до последната гънчица. Преглътвам тежко, че не съм жрец да я повикам, че жертвен огън в същото време ме гори. Наум почвам да призовавам всички богове поне да пътуваме заедно, но токовете ѝ вече почукват към противоположния перон, дочувам как поредната мотриса спира, за да я отвлече, преди да съм я зърнал за последно.
             Зачаквам на перона с еретичен поглед, смазан от живота и надървен. Влизам във вагона и ми замирисва на жена отново. Оглеждам се наоколо и освен заспал индиец и един усмихнат негър, други не намирам. На черния му блестят очите, и на него му мирише на жена, затова така е забелил зъбки. Ухилвам му се и аз, отпускам се на седалката и се унасям. Ненадейно ме събужда контрольорка с брадавица. Глобява мен и сваля негъра, гръм да я удари!
              Ама и аз, значи! Защо не си останах вкъщи? Всяко излизане навън е като попарване с вряло олио – веднъж от сластта, втори път от контролните органи. Отгоре на всичко няма вече красота, само блясък. При това в моите очи.