сряда, 9 март 2011 г.

Ден като ден




Две птичета незнайни
по стеблото се катереха,
със човките си малки
на кората потрепереха.

Март беше, студът още
хапеше демек, аз запалих
си цигара, а по улицата
изръмжа ръждив Кадет.

Слънцето прикриваше се зад
сгради, като зад шал дебел,
отведнъж сетих се за село,
за селския живот препънат
в празен портофел.

И други мисли се до мен
довяха – разни, окъсани,
мънинки, а птичките във хор
кълвяха, все тъй замислени,
наивни.

Усминах се леко и рекох си
нейсе на друг:
„Гледай какво нещо,
уж ден като ден,
а как нашепва ми разсеяно
за света отвъд мен.”