понеделник, 2 април 2012 г.

Иде


          Чука пролетта на вратата и чака да ѝ отворим. Душите ни сбрали нагар и всеки де го срещнеш, кашлюка сажди. Задави ни тая пуста зима, ала си отива.
          Тук-таме се мярка още снежец. Струпал се на купчини, пази се жалният от топъл ветрец и слънце, но ни дърво сянка има да го крие, ни нощ отрано пада, че да смръзне.
          И печката вътре, и тя другояче бумти. Хвърлиш и няколко кърпела, па като се разпалят и заприказват, та цяла нощ се смеят и покой ти не дават.
          Другояче пука и дюшеме, другояче и виното през канелката църцори.
          Първи чалдисани мухи почват да се мяркат, проспали зимата като мечки, сънени и излинели. И път даваш и на мухата, защото пролет идe. Вместо да я уловиш в полет и разтриеш едно хубаво в шепата, хванеш я за крилцата и я оставиш пред входната врата да подиша малко, да се оцефери, дето вика баба.
          Та като казах баба, и бабичките вече се сбират, раздумват коя какво ще сади, дирят разсад и пъплят като водомерки между дворищата без краката им земята да допират.
          Иде пролет. Сваляме калпаците, тупваме ги в коляно и се усмихваме едвам, за да ни не види зимата и да се върне още по-зла. Ала мина и времето – ей ги две гугутки се милват на клона отсреща, а врабци под сурдинка си клюкарят на чешмата.