На село съм отново
и във въздуха
звукове витаят:
тук куче лайне
зяе някой ей оттатък
трети като гръм от ясно кихне
четвърти закачливо му подвикне:
Леко да се не посереш, баце,
и те така, уж случайно,
включи се отнейде радио,
заприглася със пращене
Днес нивото на река...
та има ли значение?
Тук животът си върви!
Тук животът си тече!
И да не гребеш дори
ще стигнеш къде да е.
Само стой и слушай,
стой и слушай
в твойта ладия
как мъртво, живо
безспир говори:
дочуваш ли, ей тама,
през улици две
циркулярът как звъни
и боторът да стене?
И лятно време да е,
уви, и в него, бакята,
зима дреме.
Затуй в дворища
като мравки, безшумни
работливи,
пъплят хора из градини,
и поливат, плевят, пцоват,
попови прасета с мотики колят,
с труд и пот възвръщат
във живота вера.
А през всичкото време –
Земята слухти и гледа.
Мълчи и се не мръщи.
Тя всичко ще изтърпи –
горещини, слани,
градушки, тежки пръски...
тя, горката, всички ни
ще приюти –
че и хора,
и животни,
всички сме ѝ гости...
