Баща ми ми
е разправял как неговият татко го е поучавал, че жена и дете се целуват само докато спят. Какво нещо, а? Да даваш любовта си с капкомер, тъй че никой да
не види, никой да не те заподозре, че отгоре на всичко и да не очакваш ответен
отговор. Разбирам те, дядо, разбирам те само донякъде. Показната любов прави
мъжа кекав, омекват му коленете и ако не се държи поне малко на положение, веднага
му се качват на главата. Пък ти какъв мъж си бил! Може ли един македонец да се
гъне пред женa и челяд
като гумен маркуч? Че нали ще стане не за
смях, ами направо за кашмер!
Ех, дядо, да знаеш колко различно е всичко сега. Мъже, жени, всички растем, докато не станем барем трийсетгодишни, сигурна работа дирим, за да теглим още по-сигурни кредити, коли купуваме, гаражи наемаме, пари за всевъзможни щуротии пръскаме, щъпурим наляво-надясно като разпрани гащи и тупваме в леглата морни, без да се познаваме. И други, и още небивалици ни въртят главите и разцентроват и без това малкото ни прави стъпки. Особен живот е това наш’то, дядо, ако изобщо е живот. Че май-май, капка по капка, като празна захвърлена панера на двора, от дъжда се пълним и търпението ни прелива, любовта ни се превръща в извратеност, задушаваме се един другиму, ний, премъдрите растящи мъже и жени, и в крайна сметка не можем да се гледаме, камо ли пък насън да се целунем.
Такъв е моят свят, дядо. Всеки иска и дърпа чергата към себе си. А чергата една. И рядко вече ще видиш някого малко от малко да се самоограничи, да се поприбере. Живеем нашироко, дядо, ала затова сме и целите в кръпки отвътре.
И като ти ги пращам тия думи към небесните селения, ми е бедно на душата. Толкова бедно, че ето и сега заспивам и няма кого да целуна в съня му.
Ех, дядо, да знаеш колко различно е всичко сега. Мъже, жени, всички растем, докато не станем барем трийсетгодишни, сигурна работа дирим, за да теглим още по-сигурни кредити, коли купуваме, гаражи наемаме, пари за всевъзможни щуротии пръскаме, щъпурим наляво-надясно като разпрани гащи и тупваме в леглата морни, без да се познаваме. И други, и още небивалици ни въртят главите и разцентроват и без това малкото ни прави стъпки. Особен живот е това наш’то, дядо, ако изобщо е живот. Че май-май, капка по капка, като празна захвърлена панера на двора, от дъжда се пълним и търпението ни прелива, любовта ни се превръща в извратеност, задушаваме се един другиму, ний, премъдрите растящи мъже и жени, и в крайна сметка не можем да се гледаме, камо ли пък насън да се целунем.
Такъв е моят свят, дядо. Всеки иска и дърпа чергата към себе си. А чергата една. И рядко вече ще видиш някого малко от малко да се самоограничи, да се поприбере. Живеем нашироко, дядо, ала затова сме и целите в кръпки отвътре.
И като ти ги пращам тия думи към небесните селения, ми е бедно на душата. Толкова бедно, че ето и сега заспивам и няма кого да целуна в съня му.