Надя все
мълчеше. Тя често се затваря в мълчание.
Сълзите ѝ се къдреха по бузите. Улових дланите ѝ, събрани в едно, търсейки прошка по-скоро.
Тишината ѝ възхождаше вътре в мен. Тя не бе сама в болката си,
както аз бях сам в неразбирането си. Нейните сълзи се вливаха в соленото море,
на чийто бряг чужд стоях и наблюдавах. Пръска от разбилата се вълна стигна до
ръката ми. Вкусих я.
Оттогава не съм спирал да
страдам в женското ѝ тяло.
Няма коментари:
Публикуване на коментар