Спирка

     

Стоим на спирката и чакаме трамвая. Софийската нощ е безмълвно подгизнала от изсипалия се дъжд. Кецовете ми пропускат. Значи е минала точно година откакто съм ги купил. Време е да ги сменя. Тя е на висок ток. Красива и недостижима. Бърка в чантичката си и вади кутия цигари, от онези, тънките и слабите, с неприятен вкус.

- Може ли една цигара – подпитвам с молеща нотка.

- Ти нали не пушеше – отвръща ми тя и ми дава цигара.
            Нишката на разговора ни отдавна се е разплела. Трябва да сложим нещо в устите си, за да отпушим мълчанието. Говорим си празни приказки. Кой какво учи, как върви животът в чужбина. Глупости на търкалета.

Гледам я с влажен поглед, тя дръпва и поглежда настрани, където стърчат пилоните на НДК. Нейният трамвай ще дойде всеки момент. Чака единицата, живее в „Иван Вазов” и парите за нея не са нито проблем, нито от значение. За мен също. Тя ги има в изобилие, а аз просто ги нямам. Още няколко минути и всичко помежду ни ще свърши. Ще си кажем ‘чао’ с ударение на ‘сбогом’. Ще се срещнем отново някъде, на някоя спирка с раздиплени плочки. Тя ще е отказала цигарите и мълчанието ще е още по-неловко.

Клатещ се неуравновесено, сякаш досега повръщал на обръщалото, трамваят пристига.

- Чао, ще се видим скоро – подметва тя.

- Да, да, пиши във фейсбук за ония неща, дето си говорихме – вметвам вдървено и вратата се хлопва.
            Цигарата догаря. Хвърлям я на земята с желание да я стъпча, но тя се заклещва между една фуга и угасва в бездихание. Слизам в подлеза и подтичвам към спирката, където ще дочакам моята единица – тролейчето. Идва след 23 минути. Заеби, тръгвам пеша.

Единицата ме пресреща някъде към паметника Левски. Ще я изпусна, трябва да я гоня, но не, жартиерите ѝ падат и си мисля колко по-хубава можеше да е вечерта.