поради И.Л.
Усещаш как сърцето ти почва да се изпълва с омраза и ненавист.
Как затварят
душата ти в пластмасов бидон и я препълват с всички окапали плодове от
градината, сбирани цяла година.
Започваш да
ферментираш и пращиш, очертанията на думите ти губят острота и се превръщат в
болка в слабините.
„Във теб боли, ти нямаш, нямаш, нямаш път” на Воев зазвънтява в ушите ти.
„Във теб боли, ти нямаш, нямаш, нямаш път” на Воев зазвънтява в ушите ти.
Трябва да се
ядосаш, по възможност да се разкараш.
Да спреш да
живееш чуждите животи и да се надяваш на зобта разхвърлена около тях.
Да се влюбиш
в някое смугло момиче и да изкъртиш пружините на старо легло.
Да я захапеш
между краката и изпиеш мечтите ѝ.
Да изпиташ
единствената сладка зависимост, която не те завлича, а повлича.
Стихът да се
обърне в мед от акации.
Жилото ти да
дарява единствено страст.
Да избелееш
сред чаршафите и да не лизваш повече белина.
Животът да
продължи.
С импулс, не
на импулсен телефон.
И да забравиш гласа на момичето, което съобщава имената на късметлиите-загубеняци, които все още играят бинго.
И да забравиш гласа на момичето, което съобщава имената на късметлиите-загубеняци, които все още играят бинго.
Защото имаш история за писане.
Няма коментари:
Публикуване на коментар