Телемост

поради И.Л.

Усещаш как сърцето ти почва да се изпълва с омраза и ненавист.

Как затварят душата ти в пластмасов бидон и я препълват с всички окапали плодове от градината, сбирани цяла година.

Започваш да ферментираш и пращиш, очертанията на думите ти губят острота и се превръщат в болка в слабините.
„Във теб боли, ти нямаш, нямаш, нямаш път” на Воев зазвънтява в ушите ти.

Трябва да се ядосаш, по възможност да се разкараш.

Да спреш да живееш чуждите животи и да се надяваш на зобта разхвърлена около тях.

Да се влюбиш в някое смугло момиче и да изкъртиш пружините на старо легло.

Да я захапеш между краката и изпиеш мечтите ѝ.

Да изпиташ единствената сладка зависимост, която не те завлича, а повлича.

Стихът да се обърне в мед от акации.

Жилото ти да дарява единствено страст.

Да избелееш сред чаршафите и да не лизваш повече белина.

Животът да продължи.

С импулс, не на импулсен телефон.
И да забравиш гласа на момичето, което съобщава имената на късметлиите-загубеняци, които все още играят бинго.

Защото имаш история за писане.