неделя, 16 декември 2012 г.

Човек си иска своето...

                                                                 Владимир Димитров-Майстора

              
               
Човек си иска своето – да се събере с приятели, да пийне, да попее и, дай боже всекиму, с хубава жена да си легне. Не се живее само с едната Библия. Всичко на тая земя приканва – от поточето, дето те вика да си отпиеш от него, през цветето уханно да помиришеш, та до узрялата круша да я откъснеш. Можеш ли да си представиш колко тъжен би бил светът без хора? Как плодовете окапват тихо и зверовете спокойни царуват.
                Знам, знам, и човешката порода е карашик особен - ни се води, ни се кара. Види ли благодат човекът, чакай ти от него добро. Ще засуче мустак, ще вирне глава и ще се емне да разтуря, доде и последния дънер с корените не извади. Па накрая, понеже всички от една майка сме, ще клекне и ще заплаче. Ще се разкае, ала напразно. Стореното – сторено.
                Едно и също нещо е човекът как и да го гледаш. Дали отпред назад, или отзад напред, отвътре навън или отвън навътре, все край няма. А може и да има, но няма да сме живи да го дочакаме.
                Аз не зная стар, млад ли е човекът, кога първият се е пръкнал. Виждам само теглото на раменете, че голямо е, та се чудя кой ще го носи, щото, чини ми се, знаменосци вече няма. Всекиму се ще отзад да приглася, ама не и байрака да носи. Мръсна работа. Ама, айде, Господ дано поне е с нас, все някак ще му намерим колая. Нали така ?

Няма коментари:

Публикуване на коментар