четвъртък, 24 февруари 2011 г.

Среща



Будилникът иззвъня. Беше шест без петнадесет. Антон потърка очи и се надигна от леглото. Имаше около час да се приготви за работа. Всяка сутрин правеше гимнастика и вземаше набързо студен душ, а след това, още заметнат с хавлията, излизаше на терасата и бавно сърбаше сутрешния си чай.
Лятото бе дошло по неговия край, въздухът едва бе започнал да се засища с мириса на прегоряла трева, а слънцето се криеше все по за кратко зад върхарите. Като срамежлива невеста то бавно се явяваше на хоризонта, за да пръсне лъчите си по равното поле. Тони наблюдаваше всяка утрин този танц на природата, докато отпиваше на бавни глътки топлия чай. След това запалваше една цигара и спокойно размишляваше над живота. След няколко дни щеше да навърши тридесет и девет. Несъзнателно беше започнал да разлиства изтеклите години. Приливът на миналото беше донесъл спомена от първото му пътуване на стоп с приятели към едно затънтено село на брега на морето. Мисълта за случката го накара да се засмее тихо на глас, когато слънцето блесна в очите му. Тони дръпна пепелника и изгаси цигарата. Беше дошло време за тръгване.
Дрехите му висяха строени на закачалката като млади кадети. Той ги навлече набързо, извади от шубраците със скъсани чорапи чифт здрави, обу любимите обувки и грабна чантата си от овехтялото портманто. За да не губи излишно време, отвори кухненския прозорец и скокна през него на двора. Входната врата беше заяла от известно време, а на Антон му беше харесало да се шмугва през прозореца на излизане. Какво пък, лято беше. Така и така всеки малко или много е луд, защо пък точно аз да се цепя от останалите, мислеше си той и се успокояваше като малко дете сторило беля.
Съседите с почуда наблюдаваха отработените движения, с които Антон се изнизваше през прозореца и категорично осъждаха поведението му като незряло и детинско. Но и те, като всеки друг, притежаваха своите малки тайни и несъвършенства. Ицо, живеещ в долната къща, всяка вечер се оплакваше на прасето от злата си жена, докато го чешаше гальовно зад ушите и угояваше доволно за Коледа. На шега Антон беше кръстил съседа си „Момчето, което говори с прасето” и благодарение на него беше стигнал до извода, че ако човек се осланя на прасе, няма как да стане философ, колкото и злобна жена да има. Останалите съседи също не бяха цвете за мирисане, като за някои от тях думата „настояще” беше уклончиво понятие. Над Антон, сгушена в малка едноетажна къщица, живееше оглушалата точно преди прехода баба Куна. Тъй като и по онова време тя си нямала ни телевизор, ни радио, а да чете едвам можеше, Желязната лейди, както Тони я беше прекръстил, все още си мислеше, че е комунизъм. Като и кажеха, че комунизмът си е отишъл преди двадесет години, тя се хилеше идиотски с беззъбата си уста и се заричаше, че няма как да не е чула, ако се било случило. Баба Куна беше сред най-упоритите и луди глави в махалата, но активно отстояваше позицията, че Антон е „шашав по целата глава”. Духовитата бабка беше съумяла дори да събере симпатиите на оперната певица, която живееше срещу Антон и винаги се разхождаше с обувки на ток било то вкъщи, в двора, извън него и въобще навсякъде. Тя вярваше на баба Куна и намираше съседа си на отсрещния тротоар за подозрителен и малко скучен, макар никога да не беше говорила с него открито. Разбира се, с това не се изчерпваха куриозите на улица „Латинка”, където Антон беше прекарал по-голямата част от живота си. Въпреки всичко той обичаше и съседите, и улицата и често се се хвалеше пред приятелите си, че е попаднал на добри луди в лоши времена.
Антон беше стигнал спирката навреме и спокойно чакаше служебния автобус с червендалестия шофьор Благой. Умерено подпийнал, но точен, Благой елегантно паркира плътно до бордюра прероден в Дупница Чавдар.
- Как е, Благо? – засмян Антон викна на шофьора.
- Е те, баче. – отвърна той и си сръбна от патрончето с ракийка, полегнало до скоростния лост.
Антон и останалите в автобуса ни най-малко не се притесняваха от факта, че Благо кара по-добре пийнал и всички го обичаха безрезервно. Къде на шега, къде на истина, но старият шофьор за четиредесет години не беше закъснявал нито веднъж за работа и не беше предизвикал нито един пътен инцидент. Нямаше как да се обясни феноменът бай Благо, той беше своебразно регионално разклонение на големите световни мистерии.
Щом се качи в ниския и уютен Чавдар, Антон се запъти към последния ред седалки, където го очакваха няколко от неговите колежки. Тайничко, някак по ученически, всяка го харесваше и задяваше, макар отдавна да бяха омъжени. Антон все още изглеждаше твърде млад за годините си – тялото му беше изпънато като струна, кожата на ръцете мека и нежна, пръстите дълги и ненапукани, брадата леко набола и черна, лицето с едвам видими бръчици, които се издаваха само когато се усмихваше. Жените го искаха, а той им даваше най-важното – усетът, че след брака и родените деца са все още харесвани. Часовете прекарани с него в автобуса, връщаха руменината в бузите им и засрамените усмивки. Те носеха на лицата си също своите първи бръчици и усещаха следите, които времето чертаеше. Автобусът беше като малък оазис, в който те се претворяваха в красиви бедуинки, събиращи сили, за да продължат напред в живота, тази пустиня, където е толкова трудно да срещнеш ближен. Често и те го вземаха на подбив, че е още ерген и че му е време и той да бъде „бракуван”. Антон винаги отговаряше деликатно и връщаше с шега, но добре съзнаваше, че годините напредват, а и не му се искаше да завърши като прегазен уличен котарак под гумите на живота.
Антон беше в капана на любовта от дълго време, макар завивките му сутрин често да бяха топли и от двете страни на спалнята. Бяха минали години от онова първо море с приятели, когато, отправил се към кооперативния магазин в центъра на селото, я беше видял. Тя стоеше на задната седалка в нова, вишневочервена Волга. Носеше правите си руси коси прехвърлени през едното рамо, зелените ѝ очи искряха като майски поля, а през бялата блуза прозираше красивия ѝ бюст. Двамата бяха вперили погледи един в друг за момент, докато голямата Волга не потегли тежко по паважа. Оттогава капанът беше щракнал. Антон беше решил, че тя е рускиня и е на почивка с родителите си на някой от курортите по Черноморието. И все пак очакваше да я види и до ден днешен, затова всяко лято се връщаше в малкото селце за няколко дни.
Автобусът спря пред цеха и върволица хора се изсипаха от него. Беше петък и работният ден се изниза бързо-бързо. Антон реши след работа да се разходи из града преди да се прибере. По улиците се стелеха реки от хора, млади пъплеха нагоре-надолу, потънали в усмивки и мечти, старци бъбреха на висок глас за политика по пейките, а техните някогашни млади моми, сега сбабичосани, с отрудени лица, се оплакваха колко скъпи били чушките и лука на пазара. Вслушан в историите и вгледан във физиономиите на гъмжащия човешки кошер, Тони за малко не подмина няколко стари свои приятели от казармата. Без много да се инати на подхвърлената идея за кръчма, той прие предложението и се впусна сред казармените спомени.
На запазената маса в заведението седяха две жени. Шумната мъжка компания нямаше нищо против да сподели глъчката си с тях и весело ги подкани да останат. Двете приятелки се съгласиха с уговорката, че скоро ще стават и всеки започна да се подрежда по дървените пейки. Антон се намести до една от жените и както я погледна, така го удари гръм от ясно небе. „Стига бе. Тя е.” – обади се вътрешният му глас. Плувнал в недоумение, той ѝ се представи и я заговори. Най-накрая разбираше името ѝ – казваше се Анна. Тя също го бе познала, но не се издаваше, на него беше отредена първата крачка. Времето се беше погрижило дотолкова да останат непроменени от онзи летен ден, че за миг и двамата се усъмниха. Антон седя известно време замислен и вцепенен. Струваше му се невъзможно, но тя стоеше съвсем истинска до него, изписана като фреска, останала непокътната от годините. Той се ощипа, за да провери дали не сънува. Не сънуваше. Изведнъж изскочиха в ума му нечии думи, от които си спомняше само, че „любовта е действие”. Нямаше време. Антон се ощипа отново, този път за кураж, и подхвана разговор:
- Извинете, Анна, може да прозвучи нелепо, но случайно вашите родители да са имали
вишневочервена Волга, просто ми се струва, че съм ви виждал някъде и преди ?
Антон очакваше с нетърпение отговора, а в замяна го халосаха с въпрос.
- Преди да ви отговоря, бих искала и аз да ви попитам нещо, Антоний, нали може ?
Той се изчерви леко. Хареса обръщението, не обичаше да му викат „Антоне”, сякаш е някакво добиче.
- Естествено – отвърна той с приповдигнат тон.
Тя го погледна в очите и той прочете смеха в нейните:
- Случайно това да са същите приятели, на които щяхте да занесете студената бира на
плажа ?
Двамата прихнаха да се смеят.
Най-очакваните моменти в живота не се осланяха на отговори. Щастието беше въпрос без отговор. За един миг животът беше способен да струпа цялата си прелест, свенливо прикрита зад някоя случайност.
Двамата разговаряха надълго и нашироко, докато не мина полунощ и заведението не затвори. Платиха и станаха. Излязоха на улицата и Антон реши да я пита онова нещо, което го глождеше от първия момент, когато я беше видял:
- Да не би да има нещо руско в теб ?
- Да, баба ми е била рускиня – отговори му тя и се усмихна от ухо до ухо.
Двамата се хванаха за ръка и продължиха заедно по пустата улица.
Когато стигнаха къщата на Антон, започнаха да се целуват пред вратата и скоро тя не издържа и поддаде на любовния тласък. Любовта навярно беше сляпа, но баба Куна още виждаше като бухал в тъмното и нечута от никого, прошепна сама на себе си своето бабино негодувание:
- Те го те и тоя дърт пергишин, не стига, че е луд, ами и рускиня си ‘земал. Пуу!
Утре мълвата по улица „Латинка” щеше да плъзне из нейните уста, а колежките на Тони щяха да разберат защо го няма на спирката. По просто скования хорски телеграф Антон щеше да получи съобщението, че е дошло време да остарее в лоното на любовта.

Няма коментари:

Публикуване на коментар