По пътя

Търсенето е еднообразие, което ще те изпие, а любовта – тя те намира и без да я търсиш. Тя е в теб от утробата и светлината ѝ те застига по пътя. Нужно е само да поспреш за миг и тя ще те озари, предрешена като случайност. Ти няма да я очакваш, може би ще си се излегнал в леглото щастлив или нещастен, пиян или трезвен, подслушвайки нощта и стъпките на звездите по покрива. Тя ще отвори вратата в тъмното и ще те грабне, изведнъж ще усетиш огъня, въздуха, водата и земята в гърдите си. Ще ошушка стария ти живот до кокал, ще чезнеш в нощта без ревностно пазене, без връх и падение, с напираща обич в сърцето.

Тя ще ти открие небесата и ще те свали отново на земята.

Тя е семето, от което покълва всяка дума и всеки рай.

А дали е така

Ей, момиче непознато, спри се,

портмонето си изпусна,

Ох, господине, благодаря ви,

каква съм заплесана!

Моля ви, не се корете,

в тази рокля разсеяна да бъдете

прилича ви, все тъй ходете.

Стига, недейте, изчервих се,

някой ще ви чуе и рече:

ето, виж я тази Жана,

всеки ден нова рокля слага

и току кога излезе

портмонето ще изпусне –

що за кокона, каква повлекана!   

А дали е така, Жана?

За бога, нямам представа,

нарочно го не правя,

ала бедата все намира ме навън

и от нея бивам все спасена

от млад и хубав господин. 

Рим е моят Вършец

Рим понякога има дъх на

Вършец в късна есен –

късна, понеже в Рим

зима няма, а във Вършец

боторите отдавна са

нарязани, нацепени и бумтят

в кюмбето,
огряло варосаните

с метла стени.

Ех, божке – мисля си аз,

какво е Рим,

какво е Вършец?

Две империи, над които

властва безвремието на есента,

две империи, от които

вятърът и мен ще отвее.

човекът без почивка

не бъди доволен от живота,

не бъди нещастник

не сади само две праскови

и две череши,

цяла гора посади,

не мисли да оставяш

само две следи,

на бита лисица не се прави –

с внимание и уважение

слушай другите,

чуждите истини проверявай

дали за теб не са лъжи,

своята търси

и мисли,

но себе си не опитвай

да разплетеш,

защото единствено

ще затънеш -

животът кълбе прежда е

и почне ли да се разплита веднъж,

виснеш ли на пъпната връв веднъж,

излезеш ли от вътрешностите на Майката,

бъди сигурен всичко ще е наред,

от кълбето ще остане диря-нишка назад,

която децата ти, внуците и правнуците

изкусно ще разчитат.

само най-важното не забравяй:

не бъди доволен от живота,

не бъди нещастник

колкото и безкрайно трудно да е това.

без засита и поука

две бири пих като станах,

още две по обед,

за залеза още толкова пих,

пих и продължавам да пия

и пак съм жаден!

ядох пиле на фурна,

ядох пиле със сметана,

ядох го пустото му пиле  

и с картофи...

и пак съм гладен! 

четох Библията,

четох поети, мъдреци,

други просветени,

на въпроси си отговарях

и пак нищо не разбирах,

пак не се спирах.

животът, оказа се,

е едно доживотно ненасищане
с едно и също.

Оревоар

В шест сутринта

през циганската махала

към новия терминал

локви, изопнали се

между легнали полицаи

сбираха небето на асфалта,

душният август

синееше от студ,

на седалката до мен

французойка седеше.  

Гледах я така тиха,

гледах как навън

синият час приплъзва,

гледах и ме хващаше яд

от земята до небето.  

Тя тръгваше, аз оставах,

земята свиваше се обратно

до грахово зърно

и в синьо моята

болка излъчваше.

Намалих.

Пореден легнал полицай

и пак на втора,

прегазих през локвите

положих дланта си на френска земя

и две сълзи пресякоха

пътя ми.

Има-няма

            Бъдеще? Поглеждам назад. Бъдеще няма. Тегля една плювня на паважа и продължавам по улицата нагоре. Решил съм да се срещна с бог тази вечер, на по ракийка и салата. Ще ми се да си поговорим за изгубеното бъдеще, паднало след дълга обсада на настоящето. Нося си няколко грама трева и шепа екстази, ако решим да продължим по-късно някъде. В наши дни и боговете избухват яко, че на кого му се стои в петък вечер на небето?!

Застанал пред портите му, някакви безумни телохранители с погледи на предрусали немски овчарки ми препречват пътя. „Къв си ти ?”, изсумтява единият. „Аз съм проект-мениджърът по интеграция на бъдещето в ежедневието. Имам одобрен идеен проект от Европейската комисия и съм дошъл, за да обменя опит и ноу-хау с шефа Ви”, отвръщам съвсем делово. За това говедо Бог няма. То служи. Затова и не споменвам Божето име. Влизайки, си придавам сериозен вид и едвам се сдържам да не прихна от смях.  

Бог ме очаква. Налял е ракията. Кехлибарена, подправена със сушен босилек, както я приготвя баща ми. Приема ме сърдечно, чувствам се все едно съм у дома си. Харесва ми, че е по-близко до хората, отколкото си представях.

Първоначално имах страх от него, после не вярвах, че съществува, накрая се сблъскахме в подлеза на Подуенската гара. Бързаше нанякъде човекът, пардон, бог, някакъв влак гонеше. Нещо ми подсказа, че това беше той и го запреследвах. Слава богу, изпусна влака. Седна на пейка и зачака. Леко го наближих и му предложих свита цигара. Запалихме и известно време мълчахме. „Е, май пътуването се отменя някога за в бъдеще. Според разписанието на тая гара друг влак няма да мине”, бъзнах го нетърпелив. Наоколо беше пусто и тъмно като в кучи гъз. Две-три лампи виснали на немощни жички, грундирани и гниещи, запълваха пейзажа. Дори случаен пес не се разхождаше по перона. Бог ме изгледа спокойно и на лицето му пръкна усмивка на калъч. „Наистина, май ще се наложи да остана тук по-дълго от очакваното”, заяви ми блажен и опъна здрава дръпка, гледайки ме право в очите. За малко да глътна филтъра на цигарата. Като с щемпел завери подозрението, че е той.

Предложих му да спи у нас, живеех наблизо. Отказа и вметна, че има къща в покрайнините, „там, където Витоша свършва и зеленото прелива в синьо”. Свихме по още една и се разделихме. На изпроводяк ме покани да ида някой ден на гости и така тази вечер прекрачвах за пръв път божия праг.

Какво се случи после ли? Не помня. Събудих се на идната утрин в нечия стая, проснат върху килима. До сами мене лежеше лъжичка, спринцовка и маркуче, от включения компютър бумтеше дръм и бас на Future Prophecies. Огледах се наоколо с гуреливи очи. Мургав паяк бе заклещил муха в ъгъла на стаята. Извърнах поглед, не догледах. Спуснах пердето и притворих клепачи. „Бъдеще ли? Бъдеще няма. Нито бъдещи пророчества. Но бог съществува.”

И се набодох отново.