човекът без почивка

не бъди доволен от живота,

не бъди нещастник

не сади само две праскови

и две череши,

цяла гора посади,

не мисли да оставяш

само две следи,

на бита лисица не се прави –

с внимание и уважение

слушай другите,

чуждите истини проверявай

дали за теб не са лъжи,

своята търси

и мисли,

но себе си не опитвай

да разплетеш,

защото единствено

ще затънеш -

животът кълбе прежда е

и почне ли да се разплита веднъж,

виснеш ли на пъпната връв веднъж,

излезеш ли от вътрешностите на Майката,

бъди сигурен всичко ще е наред,

от кълбето ще остане диря-нишка назад,

която децата ти, внуците и правнуците

изкусно ще разчитат.

само най-важното не забравяй:

не бъди доволен от живота,

не бъди нещастник

колкото и безкрайно трудно да е това.

без засита и поука

две бири пих като станах,

още две по обед,

за залеза още толкова пих,

пих и продължавам да пия

и пак съм жаден!

ядох пиле на фурна,

ядох пиле със сметана,

ядох го пустото му пиле  

и с картофи...

и пак съм гладен! 

четох Библията,

четох поети, мъдреци,

други просветени,

на въпроси си отговарях

и пак нищо не разбирах,

пак не се спирах.

животът, оказа се,

е едно доживотно ненасищане
с едно и също.

Оревоар

В шест сутринта

през циганската махала

към новия терминал

локви, изопнали се

между легнали полицаи

сбираха небето на асфалта,

душният август

синееше от студ,

на седалката до мен

французойка седеше.  

Гледах я така тиха,

гледах как навън

синият час приплъзва,

гледах и ме хващаше яд

от земята до небето.  

Тя тръгваше, аз оставах,

земята свиваше се обратно

до грахово зърно

и в синьо моята

болка излъчваше.

Намалих.

Пореден легнал полицай

и пак на втора,

прегазих през локвите

положих дланта си на френска земя

и две сълзи пресякоха

пътя ми.

Има-няма

            Бъдеще? Поглеждам назад. Бъдеще няма. Тегля една плювня на паважа и продължавам по улицата нагоре. Решил съм да се срещна с бог тази вечер, на по ракийка и салата. Ще ми се да си поговорим за изгубеното бъдеще, паднало след дълга обсада на настоящето. Нося си няколко грама трева и шепа екстази, ако решим да продължим по-късно някъде. В наши дни и боговете избухват яко, че на кого му се стои в петък вечер на небето?!

Застанал пред портите му, някакви безумни телохранители с погледи на предрусали немски овчарки ми препречват пътя. „Къв си ти ?”, изсумтява единият. „Аз съм проект-мениджърът по интеграция на бъдещето в ежедневието. Имам одобрен идеен проект от Европейската комисия и съм дошъл, за да обменя опит и ноу-хау с шефа Ви”, отвръщам съвсем делово. За това говедо Бог няма. То служи. Затова и не споменвам Божето име. Влизайки, си придавам сериозен вид и едвам се сдържам да не прихна от смях.  

Бог ме очаква. Налял е ракията. Кехлибарена, подправена със сушен босилек, както я приготвя баща ми. Приема ме сърдечно, чувствам се все едно съм у дома си. Харесва ми, че е по-близко до хората, отколкото си представях.

Първоначално имах страх от него, после не вярвах, че съществува, накрая се сблъскахме в подлеза на Подуенската гара. Бързаше нанякъде човекът, пардон, бог, някакъв влак гонеше. Нещо ми подсказа, че това беше той и го запреследвах. Слава богу, изпусна влака. Седна на пейка и зачака. Леко го наближих и му предложих свита цигара. Запалихме и известно време мълчахме. „Е, май пътуването се отменя някога за в бъдеще. Според разписанието на тая гара друг влак няма да мине”, бъзнах го нетърпелив. Наоколо беше пусто и тъмно като в кучи гъз. Две-три лампи виснали на немощни жички, грундирани и гниещи, запълваха пейзажа. Дори случаен пес не се разхождаше по перона. Бог ме изгледа спокойно и на лицето му пръкна усмивка на калъч. „Наистина, май ще се наложи да остана тук по-дълго от очакваното”, заяви ми блажен и опъна здрава дръпка, гледайки ме право в очите. За малко да глътна филтъра на цигарата. Като с щемпел завери подозрението, че е той.

Предложих му да спи у нас, живеех наблизо. Отказа и вметна, че има къща в покрайнините, „там, където Витоша свършва и зеленото прелива в синьо”. Свихме по още една и се разделихме. На изпроводяк ме покани да ида някой ден на гости и така тази вечер прекрачвах за пръв път божия праг.

Какво се случи после ли? Не помня. Събудих се на идната утрин в нечия стая, проснат върху килима. До сами мене лежеше лъжичка, спринцовка и маркуче, от включения компютър бумтеше дръм и бас на Future Prophecies. Огледах се наоколо с гуреливи очи. Мургав паяк бе заклещил муха в ъгъла на стаята. Извърнах поглед, не догледах. Спуснах пердето и притворих клепачи. „Бъдеще ли? Бъдеще няма. Нито бъдещи пророчества. Но бог съществува.”

И се набодох отново.

Pin to top

Хубави хора

ведри усмивки 

интернет очи

крепят стените

да не паднат  

върху клетите им

виртуални глави.

Месия

              Таман се връщаше дядо Генади от хлебарницата, когато зад гърба му се развилня гюрултия. Отгоре му търчеше младо момче, запъхтяно, тропащо с краци като неподкован кон, размахващо лудо ръце. „Чааааакай, дядо, чаааакай, моля ти се” – подочуваше далечните викове дядо Генади. Спря се старецът, подпря се на тояжката си и си чупна малко от крайшника на хляба, докато младото момче най-накрая не го застигна и заприказва:

- А добър ден, дядо! Дошъл съм във вашето село с мисия! – поде момчето въодушевено. Старчето се сепна, не знаеше какво е това мисия, но продължи да слуша:

- Дошъл съм, дядо, да ви науча да разпознавате доброто отдалече, да ви покажа правия път. Виждаш ли го например онзи, ей там, при смесения магазин кажи-речи? Веднага мога да ти кажа добър ли е, лош ли е, колко чини.

 Думите на момчето видимо не грабнаха стареца и той понечи да отговори ясно, бързо и достоверно, че това е „бай Еди си кой-си”, но отново бе възпрян от напористия младеж:

 – Сус! Нищо не казвай бе, дядо, всичко ще развалиш! Ти още не ми вярваш, ама аз ще те направя вярващ. Аз ще ти разкажа всичко за тоя човек, а ти после ще кажеш, право ли е, криво ли е, нали се знаете?

Най-накрая неведомият месия с чудната дарба се спря за момент и даде път на дядо Генади да се включи в разговора:

 - Е па, може, момче – уклончиво отвърна старчето. – Ама, де, кажи ми, къде ми е на мене, а и на тебе кирията в цялата тая работа? То няма какво да му разпознаваш на човека, не видиш ли, че всичко си му личи.

– Бре че костеливи селски глави! – вирна се момчето – Как ще си личи, като не си! Кой може със сигурност да знае какъв човек седи до него? Аз хляб в ръцете ти давам, дарба несъизмерима, а ти ми плюеш в шепите и обръщаш гръб. 

- Ми тъй де - прекъсна го старчето -  аз съм прост човек, бе момче.  Че за какво ми е тая дарба? Аз съм си живял и отживял, наситил съм се. Сега ми дай едно коматче – и потупа дядо Генади дружески хляба под мишницата – и баба вкъщи да ме посреща и друго и не ща.

Една седмица бе минала, откак бе слязло момчето на Земята и се бе залутало по тия диви села. Ни млади, ни стари му се връзваха, всички с едни и същи думи го посрещаха и изпращаха. Началната им почуда бързо преминаваше в неразбиране и недоверчивост и в скоро време го отпращаха по живо, по здраво да дири другаде пазар за своята дарба. В какво вярваха тия хора, все се не разбираше. Саможивляци, стъпили с единия крак на земята, с другия на небето, избуели и яки като троскот, таящи малко думи, говорещи ясно и отривисто.

Дядо Генади потупа сепналия се месия и с мек и равен глас му рече:

- Момче, върви си по пътя, стари сме ние за тия работи. Тука всички от километри се познаваме – и сви в неговата уличка, свършваща в гората.

               

В един пролетен ден

            Нощите се обръщаха на похотливи, разгонени котки, цветовете надаваха глухия си вик от дърветата, мухи забръмчаваха с пресипнали мотори из бита, чистачи събирaха пясъка, фасовете и изхвърлените мераци, струпани до бордюрите, шофьорите сменяха гумите, жените обувките, влюбени се разхождаха непромокаеми под дъжда. Оръдието на пролетта тътнеше над града и отекваше в хорските сърца.

Йордан вървеше по улиците и се наслаждаваше на всеки удар. Едвам бе понесъл градската зима, заседнала на гърлото с всичката си киша и студени трамваи. Нямаше вече скреж по прозорците и лелки с увонени на нафталин кожуси. Красиви и стройни крака се увиваха около мислите, тънки токове почукваха по плочите и строшаваха синджира на здравия разум в мъжките черепни кутии.

Както вървеше така спокоен и отвеян, някаква сладка тъга започна да се утаява в душата му. Априлска тъга, запречила се между езика и небцето, неизречима, която сварва самотния човек неподготвен. Защото дойде ли пролет, нещо отвътре почва да те гложди, ще ти се да нанижеш старата си кожа на кукача, да изскочиш гол и жив от нея, да намираш и даваш любов, да пиеш от живота без насита. Неудържимо жаждата мореше Йордан и когато прещрака с пръсти и реши, че ще излезе същата вечер и ще улови за ръка онази, която от толкова дълго желае, времето и крачките стремглаво запрепускаха към извора.

През пролетта и най-налудничавите идеи получаваха кредит на доверие от времето, като се превръщаха в реалност по-чиста и непретенциозна от коя да е мечта. Йордан бе поискал ръката ѝ, защото знаеше откъде да започне. Тя му бе отвърнала, чакала и таила топлия допир на човешка длан.

Щастието бе на ръка разстояние, потвърждаваше и пролетната реклама, окачена на стария трамвай с номер 22.