В един пролетен ден

            Нощите се обръщаха на похотливи, разгонени котки, цветовете надаваха глухия си вик от дърветата, мухи забръмчаваха с пресипнали мотори из бита, чистачи събирaха пясъка, фасовете и изхвърлените мераци, струпани до бордюрите, шофьорите сменяха гумите, жените обувките, влюбени се разхождаха непромокаеми под дъжда. Оръдието на пролетта тътнеше над града и отекваше в хорските сърца.

Йордан вървеше по улиците и се наслаждаваше на всеки удар. Едвам бе понесъл градската зима, заседнала на гърлото с всичката си киша и студени трамваи. Нямаше вече скреж по прозорците и лелки с увонени на нафталин кожуси. Красиви и стройни крака се увиваха около мислите, тънки токове почукваха по плочите и строшаваха синджира на здравия разум в мъжките черепни кутии.

Както вървеше така спокоен и отвеян, някаква сладка тъга започна да се утаява в душата му. Априлска тъга, запречила се между езика и небцето, неизречима, която сварва самотния човек неподготвен. Защото дойде ли пролет, нещо отвътре почва да те гложди, ще ти се да нанижеш старата си кожа на кукача, да изскочиш гол и жив от нея, да намираш и даваш любов, да пиеш от живота без насита. Неудържимо жаждата мореше Йордан и когато прещрака с пръсти и реши, че ще излезе същата вечер и ще улови за ръка онази, която от толкова дълго желае, времето и крачките стремглаво запрепускаха към извора.

През пролетта и най-налудничавите идеи получаваха кредит на доверие от времето, като се превръщаха в реалност по-чиста и непретенциозна от коя да е мечта. Йордан бе поискал ръката ѝ, защото знаеше откъде да започне. Тя му бе отвърнала, чакала и таила топлия допир на човешка длан.

Щастието бе на ръка разстояние, потвърждаваше и пролетната реклама, окачена на стария трамвай с номер 22.  

Бележки по Надя

                Надя все мълчеше. Тя често се затваря в мълчание. 
                Сълзите ѝ се къдреха по бузите. Улових дланите ѝ, събрани в едно, търсейки прошка по-скоро. Тишината ѝ възхождаше вътре в мен. Тя не бе сама в болката си, както аз бях сам в неразбирането си. Нейните сълзи се вливаха в соленото море, на чийто бряг чужд стоях и наблюдавах. Пръска от разбилата се вълна стигна до ръката ми. Вкусих я.
                Оттогава не съм спирал да страдам в женското ѝ тяло.  

Рибари

                                           Октоподите на Сицилия

улавяни са от трима приятели

от детинство с кокоши крак

овързан около парче от дръвце.

Мятат своите въдици първобитни

без телескопи

в сребърното море и оратят си

без аз да ги разбирам, без морето

да ги слуша, без октоподът от страх да трепери.

Така лековерно тече животът на Островната земя,

така далеч от рибарите, морето и октоподите

сме човеците изнизващи се през върха на Ботуша.

Към

Утре потеглям на път със кола.

Ще завъртя ключа,

моторът стреснат ще се задави,

лостът ще го потупа да му мине,

и ето ме в нощта пътувам:

натискам педала на газта,

натискам спирачка

и святкам в тъмнината

като петролен инсект,

обвит във метала.

Вярвам –

че ще стигна далеч!

Духът ми е ковък –

само дръж се, машино!

И двама с теб отвъд

изгрева ще минем,

където свършва Ботуша 

и островната земя се открива

влажна, блажена и топла. 

Инстинкти

                Старата пак ще ме спипа. Няма шест-пет при нея, както сама казва. От седмица насам искам да ѝ се обадя, с карфица забит е номерът ѝ в главата ми и телефонът само чака да я набера, но не мога. Веднага по гласа, по интонацията ще познае, че нещо не е наред, без дори към мен с въпрос да се е обърнала. Как го прави, не знам. Че по природа съм недобър лъжец, не е за никому нещо ново, ама нали затова тея пусти технологии уж ги измислят – да се лъжем по-добре, а то какво излиза – бабиният инстинкт по-безпогрешен е и от детектор на лъжата.

                И ето че сега стоя в задънена улица – аз в Рим, тя във Вършец. Миналата седмица се е прибрала, градината вече била прекопана, майка ми ми каза, почнала лехи да прави, арпаджика да сади. Аз искам да я чуя, да я питам как е, къщата как е, по улицата какво ново, кой родил се, кой пролетта не дочакал, цъфнало ли е всичко вече, ходила ли е на дядо на гроба. И други неща ще я питам и въпросите си, и отговорите ѝ наизуст знам и пак друго е да се чуем.

                Хайде, моля ви се, аз ще ви дам телефона си и номера ѝ ще набера, а вие опитайте се вместо мен с нея да поговорите. И репликите ви ще напиша, те така или иначе не са много –

ще ѝ кажете, че сте добре, че в университета всичко върви нормално и в края на юли се прибирате, пък дано не се усети, че друг е зад слушалката, ала едва ли – ние с нея по тревогата се познаваме.

Опиум

защо да те обичам

ти си опиум

защо те обичам

заради косите ти

не

заради прасеца

обвит в найлоново було

не

да

ах каква игра

честен съм в нея

затова ще изгубя

себе си

теб

нас

и

някой

ще се усмихне

с омразата си

тъй присъща

с ръката

заварила

нищо

никого

забрави написаното

по-горе

аз съм тук

долу

до теб

при червеното вино

при твоите очи

при песента

протягам ръка

в нея душата ми

в душата ми сърцето

в сърцето ми

всичко, което

не мога да обхвана

пролет

лято

есен

киша

зима

и песен.

Песен човешка.

Самотният човек

поради Т.К. 

Кой е той?

Знаеш ли го?

Добър ли е,

лош ли е,

що за птица е?

Къде върви,

защо на жените

ръка целува,

защо очите си

единствено в

бунара гледа

и огледалата

вкъщи със дъски

здраво заковал е?

Кой си ти наистина,

самотни човеко?
Глупак,

идеалист,

отшелник?

Неловко ми е,

че задавам ти

изобщо

подобни въпроси.

Прости ми, родих се

вън от твоето време,

но видях всичките болки,

тихи и премерени,

към мен да приближават.