Бележки по Надя

                Надя все мълчеше. Тя често се затваря в мълчание. 
                Сълзите ѝ се къдреха по бузите. Улових дланите ѝ, събрани в едно, търсейки прошка по-скоро. Тишината ѝ възхождаше вътре в мен. Тя не бе сама в болката си, както аз бях сам в неразбирането си. Нейните сълзи се вливаха в соленото море, на чийто бряг чужд стоях и наблюдавах. Пръска от разбилата се вълна стигна до ръката ми. Вкусих я.
                Оттогава не съм спирал да страдам в женското ѝ тяло.  

Рибари

                                           Октоподите на Сицилия

улавяни са от трима приятели

от детинство с кокоши крак

овързан около парче от дръвце.

Мятат своите въдици първобитни

без телескопи

в сребърното море и оратят си

без аз да ги разбирам, без морето

да ги слуша, без октоподът от страх да трепери.

Така лековерно тече животът на Островната земя,

така далеч от рибарите, морето и октоподите

сме човеците изнизващи се през върха на Ботуша.

Към

Утре потеглям на път със кола.

Ще завъртя ключа,

моторът стреснат ще се задави,

лостът ще го потупа да му мине,

и ето ме в нощта пътувам:

натискам педала на газта,

натискам спирачка

и святкам в тъмнината

като петролен инсект,

обвит във метала.

Вярвам –

че ще стигна далеч!

Духът ми е ковък –

само дръж се, машино!

И двама с теб отвъд

изгрева ще минем,

където свършва Ботуша 

и островната земя се открива

влажна, блажена и топла.