Не сме ли разказ

Нека бъда просторът на твоята душа

и целувки на него денемa, нощта,
безспира висят сякаш накацали врабци,
спомни ли си разказа за лястовицата,
Моканина, мъката и моминските очи ?
Така ще живеем и ние – малки хора
загърнати на топло като в разказ,
отгърнати навън към вселената от лес,
където лисици, вълци и приказки все
бродят, където душите ни боси
по трохите с птиците кълват и ходят.

Танц

В ритъм

потропвам с крак
и съзирам те насреща,
обвита в пламен аромат,
пристъпваща, гореща.
Със стъпки малки,
котешки, обиграни,
за тебе всичко е игра:
животът, карнавалът,
минувачите случайни,
зейналата с цяло гърло
суета,
която като парафин
претапяш във всяка среща –
защо ли?
Защото си мечта,
потропваща със крак
насреща.