Детство мое

„Пу-пу, aкано“ – 
викаше баба,
„хвърли го бе“ –
и скърцаше със зъби...
и ето, пуснах
и забравих
какво бях държал.  

дядо Благо

Къде ти, на нашта улица,
в моя малък роден град,
ще се роди Бах или Бетовен,
кат ей го на, до завчера,
дядо Благо с каручка
от градината си идеше,
а сина си със стар москвич
ожени, къде ти?

И къде ти дядо Благо
музика класическа ще слуша,
щом магаренце си има,
щом кокошки чопкат му из двора,
за кой дявол му е да знае
две чуждоземски имена?

Спомина се дядо ти Благо,
бог да го прости, на небето
нейде подсвирва си с уста,
а ние тука долу мислим си
че чуваме Баха и Бетовена...

Roots, Rock, Reggae

         „Feel like dancing, dance 'cause we are free;
            Feel like dancing, come dance with me!“

Ела, реге,
ела в лятна нощ,
с насечен ритъм 
и знойни бедра,
и замай, реге,
замай мене и нея,
впий се в плътта,
па подклади, реге,
огъня, мечтите,
похот във нощта –
слънцето на нашата
любов ще ти бъде
вечно вярно,
понеже изгря, реге,
из твойта утроба
от лятна тъма. 

От Ком до нос Емине

Днес – Черноморец храбър
морски вълк от Ченгене скеле,
утре – турил в чанта залък,
бродя из горите, качвам върхове.

Обтегнал ме от Ком на запад,
на изток чак до Емине,
реже с хребета Балкана
сърцето ми надве.

                             30.08.2015

Отива си лятото

    Ти си морски пясък
     по свода на ходило,
        със всяка крачка
                   нося те
                     губя те
                    моля те
                  любя те
                 лято е
              любов,
          остани
        във всяка стъпка
      деляща ме от брега.
                          
                      30.08.2015, Градина

Щастието да бъдем заедно

Майко,
и ти, татко,
сестро,
и ти, братко,
ние сме едно
с всеки човек и животно,
с всяка капка,
поспряла на клонка,
ние всички сме
един огромен
организъм
чиeто сърце
заедно крепим
и без значение
къде намираш се
в кръговрата
на живота,
не забравяй
че никога не си сам.

15.12.2013, Кьолн

Земляни

               Има дни, в които ми се ще да разговарям с всекиго във влака. Да седна до този или онзи, да си кажем по две приказки, па били те и празни. Стига с тези идеи и преструвки! Та ако няма празни приказки и един гений да не се е родил досега! У тях е разковничето, ми къ. Те са плънката на бита, те са начинът да се изкаже всичко – от неизбежната истина, че еди-кой си е ритнал камбаната, та чак до най-съкровеното – че видиш ли, обичаш. А да кажеш, че любиш нечии очи, ръце, душа и сърце, има милиони начини и нито един от тях не е префърцунен. Затова и любовта в живота е в пъти по-могъща и завладяваща от любовта по сценарий на екрана, да речем. Аз например не съм чул баба и дядо да си кажат, че се обичат, а от малък съм ги следил като морски орел! Вярно, понякога се е случвало и тази думичка да се изтърколи из устите им, но винаги като шега, смешка, режисирана за пред внучетата, на която всички сме се смели от все сърце. Ала режисирано или не, то е било там и преди това, и се е усещало, и сме го носели и наричали с други думи и ние, малките земляни, без да разбираме.

                Баща ми ми е разправял как неговият татко го е поучавал, че жена и дете се целуват само докато спят. Какво нещо, а? Да даваш любовта си с капкомер, тъй че никой да не види, никой да не те заподозре, че отгоре на всичко и да не очакваш ответен отговор. Разбирам те, дядо, разбирам те само донякъде. Показната любов прави мъжа кекав, омекват му коленете и ако не се държи поне малко на положение, веднага му се качват на главата. Пък ти какъв мъж си бил! Може ли един македонец да се гъне пред женa и челяд като гумен маркуч?  Че нали ще стане не за смях, ами направо за кашмер!
                Ех, дядо, да знаеш колко различно е всичко сега. Мъже, жени, всички растем, докато не станем барем трийсетгодишни, сигурна работа дирим, за да теглим още по-сигурни кредити, коли купуваме, гаражи наемаме, пари за всевъзможни щуротии пръскаме, щъпурим наляво-надясно като разпрани гащи и тупваме в леглата морни, без да се познаваме. И други, и още небивалици ни въртят главите и разцентроват и без това малкото ни прави стъпки. Особен живот е това наш’то, дядо, ако изобщо е живот. Че май-май, капка по капка, като празна захвърлена панера на двора, от дъжда се пълним и търпението ни прелива, любовта ни се превръща в извратеност, задушаваме се един другиму, ний, премъдрите растящи мъже и жени, и в крайна сметка не можем да се гледаме, камо ли пък насън да се целунем.
                 Такъв е моят свят, дядо. Всеки иска и дърпа чергата към себе си. А чергата една. И рядко вече ще видиш някого малко от малко да се самоограничи, да се поприбере. Живеем нашироко, дядо, ала затова сме и целите в кръпки отвътре.
                И като ти ги пращам тия думи към небесните селения, ми е бедно на душата. Толкова бедно, че ето и сега заспивам и няма кого да целуна в съня му.