Отива си лятото

    Ти си морски пясък
     по свода на ходило,
        със всяка крачка
                   нося те
                     губя те
                    моля те
                  любя те
                 лято е
              любов,
          остани
        във всяка стъпка
      деляща ме от брега.
                          
                      30.08.2015, Градина

Щастието да бъдем заедно

Майко,
и ти, татко,
сестро,
и ти, братко,
ние сме едно
с всеки човек и животно,
с всяка капка,
поспряла на клонка,
ние всички сме
един огромен
организъм
чиeто сърце
заедно крепим
и без значение
къде намираш се
в кръговрата
на живота,
не забравяй
че никога не си сам.

15.12.2013, Кьолн

Земляни

               Има дни, в които ми се ще да разговарям с всекиго във влака. Да седна до този или онзи, да си кажем по две приказки, па били те и празни. Стига с тези идеи и преструвки! Та ако няма празни приказки и един гений да не се е родил досега! У тях е разковничето, ми къ. Те са плънката на бита, те са начинът да се изкаже всичко – от неизбежната истина, че еди-кой си е ритнал камбаната, та чак до най-съкровеното – че видиш ли, обичаш. А да кажеш, че любиш нечии очи, ръце, душа и сърце, има милиони начини и нито един от тях не е префърцунен. Затова и любовта в живота е в пъти по-могъща и завладяваща от любовта по сценарий на екрана, да речем. Аз например не съм чул баба и дядо да си кажат, че се обичат, а от малък съм ги следил като морски орел! Вярно, понякога се е случвало и тази думичка да се изтърколи из устите им, но винаги като шега, смешка, режисирана за пред внучетата, на която всички сме се смели от все сърце. Ала режисирано или не, то е било там и преди това, и се е усещало, и сме го носели и наричали с други думи и ние, малките земляни, без да разбираме.

                Баща ми ми е разправял как неговият татко го е поучавал, че жена и дете се целуват само докато спят. Какво нещо, а? Да даваш любовта си с капкомер, тъй че никой да не види, никой да не те заподозре, че отгоре на всичко и да не очакваш ответен отговор. Разбирам те, дядо, разбирам те само донякъде. Показната любов прави мъжа кекав, омекват му коленете и ако не се държи поне малко на положение, веднага му се качват на главата. Пък ти какъв мъж си бил! Може ли един македонец да се гъне пред женa и челяд като гумен маркуч?  Че нали ще стане не за смях, ами направо за кашмер!
                Ех, дядо, да знаеш колко различно е всичко сега. Мъже, жени, всички растем, докато не станем барем трийсетгодишни, сигурна работа дирим, за да теглим още по-сигурни кредити, коли купуваме, гаражи наемаме, пари за всевъзможни щуротии пръскаме, щъпурим наляво-надясно като разпрани гащи и тупваме в леглата морни, без да се познаваме. И други, и още небивалици ни въртят главите и разцентроват и без това малкото ни прави стъпки. Особен живот е това наш’то, дядо, ако изобщо е живот. Че май-май, капка по капка, като празна захвърлена панера на двора, от дъжда се пълним и търпението ни прелива, любовта ни се превръща в извратеност, задушаваме се един другиму, ний, премъдрите растящи мъже и жени, и в крайна сметка не можем да се гледаме, камо ли пък насън да се целунем.
                 Такъв е моят свят, дядо. Всеки иска и дърпа чергата към себе си. А чергата една. И рядко вече ще видиш някого малко от малко да се самоограничи, да се поприбере. Живеем нашироко, дядо, ала затова сме и целите в кръпки отвътре.
                И като ти ги пращам тия думи към небесните селения, ми е бедно на душата. Толкова бедно, че ето и сега заспивам и няма кого да целуна в съня му.

Накокържване

            - Дядо, какво е боцуняк?
            - Човек, де ни чуе, ни види.

Ей, така ми се живее,
че ми иде
да се у̀дара о земята
да се сцепа надве,
па наново от глина
някой да ме извая,
отново винопродавеца
на сухите гърла,
налят догоре,
да ме подава.

Бе да съм жив един ден,
да у̀мра
и ша са ро̀да,
както рекъл е човекът
от нашия край,
че живот и смърт
що са?

Един затворен кръг
в който безспир се въртим,
едни вакли овчици сме
и под ореха на Всемира
мирно пасем.

Спирка N5

                    на Н.

          Седя на бордюра, докато ти сновеш наоколо нервно и възбудено, търсеща цигара от непознати. Изгубвам те за миг от поглед и ето че след малко се връщаш с цяла кутия. Не устисках и си купих, казваш ми. Ами така да бъде, но си забравила да вземеш огънче, връщам аз, за да те жегна. Сопваш се и наново започваш да спираш и подпитваш случайни минувачи, докато най-накрая не всмукваш живителния дим.
          Едва захвърлила фаса върху асфалта, светлосин автобус облизва с износените си гуми бордюрите на спирката и заковава тежката си снага пред нас. Настаняваме се в уютното му туловище, на предпоследния ред, където седалките са слегнали от тегло и бреме. Говорим разпалено (с теб няма как другояче да се общува) и през цялото време следя неспокойното, приказно същество до мен. Препускам из дивите поля на мислите ти, вдишвам косите ти, напираш у мен като порив на вятър, който съвсем ме оголва в късния октомври. В очите ти се кръстосват пламъчета, протягат езици към мен, за да пламна окончателно, когато подпреш глава на рамото ми и притвориш клепачи.
           С твоя сън на гърди извръщам поглед към морето и виждам как светилото се разтапя сред морските вълнения. Отвън нагряват последните лъчи, моторът пее с пълен глас своите моторни песни, хората отмерват свършека на деня със стъпки, водещи ги към дома. Нищо не е лъжовно, всичко е, каквото е винаги било. Притиснат съм от топлата ти плът, затворени с теб двама, пътуваме в скелета на този бавно ръждясващ, движещ се без умора свят, където душите ни огрети са от залеза над Вечния град. Спускам ръка по косите ти, отмествам кичурите, наметнали се върху лицето и се любувам на единствената картина, която всеки жив си струва да види – на спящата в ръцете му жена. Спи, скъпа моя. Спи спокойно и не се тревожи. Няма да те прелъстя и открадна и виното във вените на другия ще оставя. Сега само ще се помоля пътят да е по-дълъг, слънцето да погрее още малко, заникът своя ход да забави.
                                                             *
            Стъпили в града обратно, те събуждам. Слизаме, телата ни излъчват близост. Казвам ти, че обичам стари междуградски автобуси, а ти ми отвърна, че автобусът не е стар.

Не може да няма

не преставам

не мога да спра

трябва да има път

трябва да има любов

щом има колари

щом има плът

или-или

помежду ни не искам несподеленост

дай ми всичко

                               смях

                               болка

                               целувки

                               лудост

                               пиянство

без

                               завист

                               ревност

                               оплакване

                               леност

всичко мога да понеса

само себе си не