Накокържване

            - Дядо, какво е боцуняк?
            - Човек, де ни чуе, ни види.

Ей, така ми се живее,
че ми иде
да се у̀дара о земята
да се сцепа надве,
па наново от глина
някой да ме извая,
отново винопродавеца
на сухите гърла,
налят догоре,
да ме подава.

Бе да съм жив един ден,
да у̀мра
и ша са ро̀да,
както рекъл е човекът
от нашия край,
че живот и смърт
що са?

Един затворен кръг
в който безспир се въртим,
едни вакли овчици сме
и под ореха на Всемира
мирно пасем.

Спирка N5

                    на Н.

          Седя на бордюра, докато ти сновеш наоколо нервно и възбудено, търсеща цигара от непознати. Изгубвам те за миг от поглед и ето че след малко се връщаш с цяла кутия. Не устисках и си купих, казваш ми. Ами така да бъде, но си забравила да вземеш огънче, връщам аз, за да те жегна. Сопваш се и наново започваш да спираш и подпитваш случайни минувачи, докато най-накрая не всмукваш живителния дим.
          Едва захвърлила фаса върху асфалта, светлосин автобус облизва с износените си гуми бордюрите на спирката и заковава тежката си снага пред нас. Настаняваме се в уютното му туловище, на предпоследния ред, където седалките са слегнали от тегло и бреме. Говорим разпалено (с теб няма как другояче да се общува) и през цялото време следя неспокойното, приказно същество до мен. Препускам из дивите поля на мислите ти, вдишвам косите ти, напираш у мен като порив на вятър, който съвсем ме оголва в късния октомври. В очите ти се кръстосват пламъчета, протягат езици към мен, за да пламна окончателно, когато подпреш глава на рамото ми и притвориш клепачи.
           С твоя сън на гърди извръщам поглед към морето и виждам как светилото се разтапя сред морските вълнения. Отвън нагряват последните лъчи, моторът пее с пълен глас своите моторни песни, хората отмерват свършека на деня със стъпки, водещи ги към дома. Нищо не е лъжовно, всичко е, каквото е винаги било. Притиснат съм от топлата ти плът, затворени с теб двама, пътуваме в скелета на този бавно ръждясващ, движещ се без умора свят, където душите ни огрети са от залеза над Вечния град. Спускам ръка по косите ти, отмествам кичурите, наметнали се върху лицето и се любувам на единствената картина, която всеки жив си струва да види – на спящата в ръцете му жена. Спи, скъпа моя. Спи спокойно и не се тревожи. Няма да те прелъстя и открадна и виното във вените на другия ще оставя. Сега само ще се помоля пътят да е по-дълъг, слънцето да погрее още малко, заникът своя ход да забави.
                                                             *
            Стъпили в града обратно, те събуждам. Слизаме, телата ни излъчват близост. Казвам ти, че обичам стари междуградски автобуси, а ти ми отвърна, че автобусът не е стар.

Не може да няма

не преставам

не мога да спра

трябва да има път

трябва да има любов

щом има колари

щом има плът

или-или

помежду ни не искам несподеленост

дай ми всичко

                               смях

                               болка

                               целувки

                               лудост

                               пиянство

без

                               завист

                               ревност

                               оплакване

                               леност

всичко мога да понеса

само себе си не

Вършец

Там родих се и раснах
на улици със чинари и липи,
там със живота се сраснах
и пих от него до зори.

Там първата целувка
на нощен тротоар ме изгори,
там под лампи онемели
тичат детските мечти.

Там със баба и дядо,
говорехме си за преди,
там моите старци мили
предаваха ми добрини.

Там за всяка болка
цяр намирах,
там е мойто царство
от спомени и летни дни.

И един ден, знам,
там ще умра,
под онези звезди,
там – на покрива на гаража,
в прах ще се превърнат
и моите следи...

Там срещнах теб, животе,
отттам на тръгване ела ме вземи.

Баба каза

Късметът извършва
своите страшни преврати –
кажи къде си,
да ти кажа
да се пазиш от непознати.

Няма ден да мине
и ще ти се стовари –
това,
което дебнело те е
иззад ъгъла –
пресреща те напряко.

Няма как

усещаш ли как смъртен си,
как дъхът ти преходен
под пръстта червейче не грее,
как целувката дадена под клетва
някой ден ще е горестна жал,
как сърцето биещо,
спряло, за околните е палач,
как дните тъй дълги
по-къси са от вечерен час,
как шиба времето
с върбови клонки
твоя ек, твоя глас,
как прибира те смъртта  
и припознаваш я със своя брат,
как натурално любовта
превръща се в урна с прах,
как днес си тук,
а утре те няма, няма как.