Инстинкти

                Старата пак ще ме спипа. Няма шест-пет при нея, както сама казва. От седмица насам искам да ѝ се обадя, с карфица забит е номерът ѝ в главата ми и телефонът само чака да я набера, но не мога. Веднага по гласа, по интонацията ще познае, че нещо не е наред, без дори към мен с въпрос да се е обърнала. Как го прави, не знам. Че по природа съм недобър лъжец, не е за никому нещо ново, ама нали затова тея пусти технологии уж ги измислят – да се лъжем по-добре, а то какво излиза – бабиният инстинкт по-безпогрешен е и от детектор на лъжата.

                И ето че сега стоя в задънена улица – аз в Рим, тя във Вършец. Миналата седмица се е прибрала, градината вече била прекопана, майка ми ми каза, почнала лехи да прави, арпаджика да сади. Аз искам да я чуя, да я питам как е, къщата как е, по улицата какво ново, кой родил се, кой пролетта не дочакал, цъфнало ли е всичко вече, ходила ли е на дядо на гроба. И други неща ще я питам и въпросите си, и отговорите ѝ наизуст знам и пак друго е да се чуем.

                Хайде, моля ви се, аз ще ви дам телефона си и номера ѝ ще набера, а вие опитайте се вместо мен с нея да поговорите. И репликите ви ще напиша, те така или иначе не са много –

ще ѝ кажете, че сте добре, че в университета всичко върви нормално и в края на юли се прибирате, пък дано не се усети, че друг е зад слушалката, ала едва ли – ние с нея по тревогата се познаваме.

Опиум

защо да те обичам

ти си опиум

защо те обичам

заради косите ти

не

заради прасеца

обвит в найлоново було

не

да

ах каква игра

честен съм в нея

затова ще изгубя

себе си

теб

нас

и

някой

ще се усмихне

с омразата си

тъй присъща

с ръката

заварила

нищо

никого

забрави написаното

по-горе

аз съм тук

долу

до теб

при червеното вино

при твоите очи

при песента

протягам ръка

в нея душата ми

в душата ми сърцето

в сърцето ми

всичко, което

не мога да обхвана

пролет

лято

есен

киша

зима

и песен.

Песен човешка.

Самотният човек

поради Т.К. 

Кой е той?

Знаеш ли го?

Добър ли е,

лош ли е,

що за птица е?

Къде върви,

защо на жените

ръка целува,

защо очите си

единствено в

бунара гледа

и огледалата

вкъщи със дъски

здраво заковал е?

Кой си ти наистина,

самотни човеко?
Глупак,

идеалист,

отшелник?

Неловко ми е,

че задавам ти

изобщо

подобни въпроси.

Прости ми, родих се

вън от твоето време,

но видях всичките болки,

тихи и премерени,

към мен да приближават.

Следи в снега

Как лесно човек губи следите си! Духне му животът под опашката и вземе, че изчезне. Затваря очи и повече не разказва истории с тях. И след всеки помен избледняват ли, избледняват тея две очи, дорде съвсем не загубят цвета си. Така да речем, никой не може да каже как е изглеждал съседът, дето почина по-миналия януари. И още няма наука, която да изследва къде тъй безцелно и безследно изчезва човекът. Дали внучето ще вземе очите му, де душата му се спотайва подир смъртта, кой ще прибере голата му история, останала сама през онзи къс януарски ден - все въпроси без отговори.

            Изчезва човекът поголовно и къде отива, дали се връща, никой не знае. Дядо ми казваше, че всичко има душа. Човек, животно, дърво и цвете, съдинка ако щеш – всичко! И добре, че е така, мисля си, инак нямаше да мога да заспя. Сега лягам спокоен и понеже студът пак е заскрежил прозорците, нахлузвам чифт вълнени чорапи да ме топлят и чувам дядо да ми разправя как във всяка нишка си почива топлината на нечие тяло, отлетяло оттук през онзи най-студен според всички ни януари.

Те

Ти си моят край – във теб ще свърша

аз съм твоето начало – от мен тръгни

                ще се срещнем

                   на средата

Човек си иска своето...

                                                                 Владимир Димитров-Майстора

              
                Човек си иска своето – да се събере с приятели, да пийне, да попее и, дай боже всекиму, с хубава жена да си легне. Не се живее само с едната Библия. Всичко на тая земя приканва – от поточето, дето те вика да си отпиеш от него, през цветето уханно да помиришеш, та до узрялата круша да я откъснеш. Можеш ли да си представиш колко тъжен би бил светът без хора? Как плодовете окапват тихо и зверовете спокойни царуват.
                Знам, знам, и човешката порода е карашик особен - ни се води, ни се кара. Види ли благодат човекът, чакай ти от него добро. Ще засуче мустак, ще вирне глава и ще се емне да разтуря, доде и последния дънер с корените не извади. Па накрая, понеже всички от една майка сме, ще клекне и ще заплаче. Ще се разкае, ала напразно. Стореното – сторено.

                Едно и също нещо е човекът как и да го гледаш. Дали отпред назад, или отзад напред, отвътре навън или отвън навътре, все край няма. А може и да има, но няма да сме живи да го дочакаме.

                Аз не зная стар, млад ли е човекът, кога първият се е пръкнал. Виждам само теглото на раменете, че голямо е, та се чудя кой ще го носи, щото, чини ми се, знаменосци вече няма. Всекиму се ще отзад да приглася, ама не и байрака да носи. Мръсна работа. Ама, айде, Господ дано поне е с нас, все някак ще му намерим колая. Нали така ?

Крали Бисмарка открива втори фронт!

Добра вечер на всички читатели на моя блог!

Имам радостта да обява началото на нов съвместен писателски проект с моя брат по перо Августин Господинов. Наречен е letters of flesh и стартира днес, в полунощ. На новата страница лицето Крали Бисмарка ще се подвизава под псевдонима Георги Белоречки.

За всички, които се питат какво ще се случи занапред с блога, мога да ги уверя, че ще продължа да качвам свои писаници тук, като двата проекта остават изцяло независими един от друг. На страницата, която днес откриваме, няма да намерите текстове от блога ми, както и занапред няма да има "текстопреливания" от страницата към блога или обратно.

Но стига вече толкова приказки, ето ги и новите адреси, където можете да намерите Крали Бисмарка и неговата втора природа:

http://www.lettersofflesh.com/
facebook - http://on.fb.me/11bhuKf
twitter - https://twitter.com/lettersofflesh