Лятна ваканция

                в памет на моя дядо

                Седем сутринта. Събуждам се. Баба и дядо са станали отдавна, небето е раздирано от светлина. Топло синьо облива околията, някъде зад Стара планина безименно слънце си плиска лицето на реката. Протягам се сънен на леглото и извръщам глава към отворения прозорец на спалнята, през който нахлува хлад и мирис на липов цвят. Отведнъж младо яре се вселява в крайниците ми и заприпквам към перваза. Вкопчвам се в деня, чоплейки олюпената блажна боя, застлала дървените черчевета. Поглеждам асмата, полянката под ѝ, градината, планината. Всичко е на място, както и го оставих. Отстъпвам назад по скрибуцащото дюшеме и отивам да закуся.

                Не съм малък вече, но моля дядо да ми направи попара. И дядо прави – на унуче винаги се угажда. Баба шета в кухнята, нейната малка лаборатория. Млякото се е подквасило, каймата за кюфтета е приготвена, чушките за мързеливата туршия – изтърбушени. Баба съобщава на двамата Гошовци, че излиза да полее краставиците, а ние поклащаме глави в знак на съгласие. Краставиците обичат вода. Жегата не им понася, та ние ги даврандисваме и сутрин, и вечер.

                Оставам сам с дядо. Седнал срещу ми, сключил длани, ме гледа и напоително говори. Бавно разлива приказки за живота и втъкава в тях какво има да се свърши днес. Усмихвам му се, отговарям откъслечно и кусам попарата, свикнал да ме увлича с думи и глас. Подвластен съм и ми харесва.

                Всяко лято съм с моите старчета. Вечер поливаме градината, денем берем плодове и затваряме компоти, а случи ли се да вали, гледаме през прозореца дъждеца и колкото повече подрънква в улуците, толкова повече попивам историите им. Понякога забравям лято ли е, есен ли е, заживявам из техните спомени и наострям уши за всеки детайл. Вплитам се в кода им на общуване като млад котаран-калпазан, неразтъкал и едно кълбе живот. Познавам усмивките им, шляя се сред интонациите и нюансите на думите, нощем разгадавам вдишванията и издишванията им, сутрин ги гледам как търсят с поглед по-скоро да излязат навън, за да свършат нещо по двора.

                Лъжицата все по-често почуква в чинията и след малко попарата е свършила. Дошло е време да привържем тиквите за скелето на асмата. Дядо нахлузва нови галоши, аз стари кецове. Крача по него, присвивайки очи от блесналия ден. Следвам го като указателна табела. Пътьом се питам, той ли е млад, аз ли съм стар, или дотолкова са се оплели историите ни, че да не мога да различа кой разказвачът, кой героят.

                Гледам го и се чудя, боже, и нищо не мога да си обясня. Единствено знам, че не искам разказът да спира.  

Фабиан

Фабиан и рошавата болонка Джоли кръстосваха гузни погледи в коридора. Сторили беля, сега се превиваха като църковни свещи пред разбеснялата се домоуправителка. Разкаянието им обаче бе само привидно - в сведените очи гореше презрение.

Скоро Виолета се успокои. Затвори Джоли в детската стая и всички бавно се занареждаха около празничния обяд. На гости беше дошла бабата на Фабиан, която живееше в старчески дом и минаваше два-три пъти в годината на свиждане - колкото да знаят, че е предобре и без тях.
           Озарени от мълчание, застискаха лъснатите сребърни прибори и подхванаха свинските мариновани пържоли. Ръцете им се потяха, физиономиите кривяха от жилавото месо. Диалог липсваше. Бабичката се задави нарочно, за да опипа почвата за малка история от миналото, но дъщеря ѝ я парна с поглед от коприва, след което обърса ръбовете на кривите си устни и започна да говори:

                – Честито пълнолетие, Фаби! –  прокънтя глас подобен на поздравяваща радиоводеща. – Днес е голям ден както за теб, така и за мен. Вече си мъж и ще вземаш сам решения. Дойде писмо от университета в Питсбърг. След три месеца заминаваш. 

            Речта и фанфарите заглъхнаха. Навън зави сирената за 2 юни. Изправиха се и продължиха да мълчат. Фабиан съвсем угасна и се хвана за масата като ранен комита. Нещото, което бе очаквал цял живот да се случи, вместо да разтика огъня в него, го поля с кладенчова вода. Мина болезнена минута. После бабата плесна с ръце, изграчи своите пожелания и ядно стискайки фабиановите бузи, тегли една целувка по челото на ”героя”. Майка му се приближи до него, остави ръка на рамото му и го погали по косата, след което целуна. Джоли от глад зави като гладна кучка. За кратко всички се усмихнаха.

            Оттук нататък Фабиан отсъстваше от тържеството. Мозъкът му осмисляше преживяното, чувства се разбиваха в бента на все още детското му лице. Позволи си единствено да почервенее от радост – тази малка вътрешна интимност не можеше да му бъде отнета. Скоро Виолета донесе тортата, сложи свещите и някой друг вместо него духна на миналото за сбогом.

Идните дни затекоха другояче. Майка му сдаде режима. Не посмя повече да се държи с него както преди и отпусна юздите. За пръв път пропастта помежду им се попритвори. Денят на раздяла наближаваше. Общата кръв сключваше студените ръце в едно. Два свята се разделяха мълчаливо, само от време на време припукваха. Два живота се отделяха един от друг, за да се събудят и заспят поединично. Да вземат своята глътка въздух.

Слънцето прониза подгизналата в прах стая, но не завари никого под тлъстите завивки. Него го нямаше, кучето спеше на фотьойла в хола. Фабиан беше отворил вратата, а майка му тихо притворила по него. Не бяха разбудили дори съседите. На площадката пред апартамента стоеше мокро петно, брезите пред входа се полюшваха глухи за вятъра. Беше понеделник сутрин и хората отиваха на работа.

Боли ме гъза

Зад Ботевград не е Акапулко. Зад Ботевград е кърът!

В тези дни безумни

искам само да чукам

за нищо да не питам

никого да не слушам

шамари на дузина

шушляци отперя,

да спя до рано

да лижа до късно

марихуана да опъвам

мухи с ластик трепя...

да не си спомням

напред да не виждам

настрани погледна ли

да се губя и пак пътя

сред кърска любов

постлан да намирам.

Оставете ме на мира,

почивайте в мира,

изобщо

не

ме

интересувате.

Жена

Сама възглавница не се търпи -

тя си дири хора, дири две глави

слепени от любов и умора.

Заспи до мен в пот обляна

събуди се без суета,

пошетай около мен като жена.

Остави ме да те погледам

а после си иди за да остана

отново сам във заранта.

София

                                                              снимка: http://patepis.com/?p=17960

            Софийските булеварди са потънали в равнодушие. Ден е, ала някак с привкус на нощ. Седнал нависоко, наблюдавам едно от големите кръстовища. Няма кръпки, няма дупки - стар асфалт с характер, още неподдал. И маркировка няма, само безброй стрии, избуели по гладката повърхност за нещастие и на двата пола.

Двигатели ръмжат на светофара като хищници от зоомагазин, гуми стъпват върху черно огледало и го опрашват с каучука си. Дъждът е отмил лугата вкупом с белите ѝ следи, времето, струпано до банкета, го подтиква мързелива метла.

Бавно усещам как попивам характера на този град тъй немарлив към външния си вид, малко нескопосан, но приканващ те. Грозният му нос някак превъзхожда солареното телце с дълги крака на някоя западна мацка.

София е източна курва. Бита курва, със здрав, бедняшки корен. Не е нужна витрина, за да я изложиш. Никой не иска и да я погледне. Краката ѝ ще видиш, не на реклама изложена в бутик, а по-скоро под междуосието на някой камион или щръкнали на преден капак. Притегателната ѝ сила е съмнителна - криволичи между воайoрска мечта и нескрита погнуса. Преди да прозреш красотата ѝ, е нужно хубаво да я подмиеш отдолу. Със сапунче, моля.  

За първи път я виждам толкова неподправена, а съм се вглеждал много пъти, с много, различни очи. Дали не съм минавал транзит през нея като нежелан гост, или съм се чувствал като малко дете на задната седалка, пътуващо с родителите отпред ?

Оставям отговора да изветрее в главата ми. Сега съм сам в стария икарус и ѝ намигвам. Качва се кирляв циганин и засмърдява. Отпускам се на твърдата пластмасова седалка и се унасям в миризливия коктейл от прах, нафта и мито-незамито. Ръби ме нещо в кръста и сърцето, въздухът минава през дробовете като горещо олово в късния следобед.

Слизам на последната спирка, а човекът пред мен, навлякъл синя престилка, се изсеква през носа. Силно ли да любиш, или да мразиш ? Това винаги е бил въпросът.

Прус!

Тези улици не са ми познати. Тези лица са твърде самотни. Парите в ръката ми не ме правят нито по-щастлив, нито по-богат. Пуша. Защо пуша ? Не искам да пуша. Кой изтръгна сърцето ми и го очува така ?

Влизам в колата и паля двигателя. Натискам педала на газта. Не оставям покупките у дома. Махам се от града възможно най-бързо. Светофари пропълзяват покрай мен, излизам от натоварените булеварди, преливам в спокойните покрайнини, не се качвам на магистралата.

Вън от града съм, пипалата му не стигат до мен. Ускорявам по двулентовия път. Карам все на изток. Слънцето припада зад гърба ми, зората е още в утробата на нощта. Отварям прозорците, слушам песента на щурците и не мисля за нищо.

Започва да се развиделява. Отбивам от главния път и спирам до скалите. Излизам от колата, не изключвам мотора. Достигнал съм целта си. Освобождавам ръчната, включвам на скорост, натискам газта и чувам плясък във водата и стържене на метал зад себе си.    

Продължавам пеша. Вървя още няколко километра. Захвърлям ризата, изпразвам джобовете, събличам се гол. С крак опипвам водата. Студена и приканваща. Засилвам се и се хвърлям в соленото море.          

Плувам бавно, слънце грее пред очите. Водата ме носи и тласка напосоки. Брегът изтънява. Скоро не поглеждам повече назад. Скоро не виждам нищичко напред.

Изтягам се по гръб във водата. Вече сам съм си сал. И сега накъде ?  

Надежда

на всички щастливи хора

             Представям си как излизам от нас, вървя по трамвайните линии на „Графа” и пазя токовете си от изгризаните релси, пресичайки чевръсто на отсрещния тротоар, където продавачи на плодове и детски крясъци овикват прашния юлски ден. Усмихвам им се, щипвам зрънце грозде от сергията, намигам на чифт лисичи очички и ги оставям да ме цапардосат хубаво отзад.   

 Красива и непринудена вървя по тротоара. Сърцето ми срича в крачки и пристъпя към топлата лятна вечер, където животът се стъкмява самонадеян и се опитва да ме заговори. Където за миг ме грабва неговата ръка и повлича нанякъде. Където вървим и не спираме, докато не намерим нашата пейка за спомени, за да впием точно на нея тела и преполовим вечерта като въздишка. Където идва моментът да ме изпрати и преди вратата да стигнем, бузите му да заруменеят, а аз накриво стъпя и глезена изкълча:

-  Ех, защо ми беше тези обувки да слагам – по женски да се завайкам.

-  Няма нищо, не се тревожи, ще ти мине – той да каже.

             Да се качи с мен, държейки ме през кръста, притискайки ме здраво о свойто рамо, вместо мен отключи и на дивана сложи да полегна, докато донесе леда. После раната със студено да наложи, с топли гърди прегърне и устни си до моето чело допре.

             Да заспя спокойна. И утре отново надежда да нося. Утре отново Надежда да се казвам.