Разбиха ни скромното панелно мазе. Майка ми вика: „отиди да видиш какво са окрали”. Познато изречение, което напомня на друго – „винаги някой някъде реже нещо с флекс” - лайтмотивът на целия български преход. Бай Спас е у нас, готви се да хапне, но идва за подкрепление. Сестра ми си е взела изпита по Вътрешни болести и приема последиците от него доста навътре, изтощена е, а още дори не е изпитала грозящата я болка на „окраденото мазе”. Вземам невзрачния чешки фенер, който баща ми купи преди години с още по-скромната си лекарска заплата. Май и батериите са оттогава, за всеки случай не ги държим във фенера, за да не дадат фира твърде бързо. От ония най-дебелите са, а и майка ми се е излъгала да стане лекар.
С бай Спас потегляме ведро и се потапяме в дебрите на добре познатите ни панелни подземни килии. Отваряме първата врата, която води към мазето. Следи от стари насилствени прониквания, а зад нея се таи дъх на наскоро изсрано лайно. Да го weba. Влизаме, спускаме стълбите, виждаме лайното. Следват предположения дали е кучешко. Едва ли, твърде охранено изглежда, а познавам добре изпражненията на кварталните помияри, от малък се въргалям из тях и ги настъпвам.
Вече сме в коридора с нашите мазета. Имаме две, по някаква случайност или по простите закони на скромното щастие. Едното е разбито, другото не. Приемам удара по-леко и от будист. Няма нужда от медитация, ако на езика ти лежи прилежно подбрана псувня. Откраднали са само ските на сестра ми. Ще ги преживее някак, най-вероятно и тя с няколко попържни. И на Спас, и на мен ни е изключително интересно как са действали бандюгите и влизаме в ролята на пишман-детективи. Обикаляме из двата коридора с мазета и зяпаме общото нещастие. Избушили са прозорец от южната страна на блока и са влезли преспокойно. Разбили са всички мазета с по-малки и слаби катинари. Наум се изчеждат като остър първак още няколко заклинания. Погледът ми се рее по фугите на мазетата и си мисля, че и немска овчарка може да мине през тях. Соц-мизерия. Как е строено или по-скоро – защо е строено ?! Връщаме се пак при нашето мазе, правим втори оглед и слагаме малкото счупено катинарче на мястото му. Псувня и разочарование. Тръгваме. На излизане срещаме отново миризливото лайно до вратата. Сигурно някой от обирджиите го е прокарало от напрежение. Смърди порядъчно, но запазвам българската и мъжката си чест и вместо да се върна да изрина "тортичката", блъсвам вратата и я заключвам. Качваме се нагоре, а във входа се усеща зловонката отдолу. Отваряме прозорците и решаваме проблема по нашенски. Нека лайното си смърди там долу, аз няма да сляза и да го разкарам, ще си измия ръцете и кажа, че не е от страната на нашите мазета.
Влизаме отново в апартамента и оповестяваме щетите. При новината сестра ми заболява от вътрешна болест – боли я сърцето, че трябва да живее така. Мен също. Маргарет ме успокоява, че тяхното мазе е разбивано четири пъти. Думите ѝ ме стоплят, разсмиват, разплакват. Цветна и многолика е българската душа, ама и краде много, да и го нати-ри-рам-я. Майка ми се възмущава, но тя вече е на петдесет и като че ли е имунизирана срещу българската реалност. Спас май няма да вечеря – отиде да успокоява сестра ми, а може би след цялата лайнарщина му се отяде. Аз също ѝ вдъхвам малко надежда, че може и да си откупи ските на битпазара при Националния стадион след някой и друг месец. След това влизам в банята и се разтапям под душа като евтино, съскащо витаминче. Проклинам крадците, както майка би проклинала, ако някой направи нещо на детето ѝ. Мисля си за лайното. Трябваше да се върна и да го изрина. Не го направих. На другия ден не смърдеше или поне не усещах. Не ми се ринат чужди лайна. I’m so bulgarian.
