Самотният човек

поради Т.К. 

Кой е той?

Знаеш ли го?

Добър ли е,

лош ли е,

що за птица е?

Къде върви,

защо на жените

ръка целува,

защо очите си

единствено в

бунара гледа

и огледалата

вкъщи със дъски

здраво заковал е?

Кой си ти наистина,

самотни човеко?
Глупак,

идеалист,

отшелник?

Неловко ми е,

че задавам ти

изобщо

подобни въпроси.

Прости ми, родих се

вън от твоето време,

но видях всичките болки,

тихи и премерени,

към мен да приближават.

Следи в снега

Как лесно човек губи следите си! Духне му животът под опашката и вземе, че изчезне. Затваря очи и повече не разказва истории с тях. И след всеки помен избледняват ли, избледняват тея две очи, дорде съвсем не загубят цвета си. Така да речем, никой не може да каже как е изглеждал съседът, дето почина по-миналия януари. И още няма наука, която да изследва къде тъй безцелно и безследно изчезва човекът. Дали внучето ще вземе очите му, де душата му се спотайва подир смъртта, кой ще прибере голата му история, останала сама през онзи къс януарски ден - все въпроси без отговори.

            Изчезва човекът поголовно и къде отива, дали се връща, никой не знае. Дядо ми казваше, че всичко има душа. Човек, животно, дърво и цвете, съдинка ако щеш – всичко! И добре, че е така, мисля си, инак нямаше да мога да заспя. Сега лягам спокоен и понеже студът пак е заскрежил прозорците, нахлузвам чифт вълнени чорапи да ме топлят и чувам дядо да ми разправя как във всяка нишка си почива топлината на нечие тяло, отлетяло оттук през онзи най-студен според всички ни януари.

Те

Ти си моят край – във теб ще свърша

аз съм твоето начало – от мен тръгни

                ще се срещнем

                   на средата

Човек си иска своето...

                                                                 Владимир Димитров-Майстора

              
                Човек си иска своето – да се събере с приятели, да пийне, да попее и, дай боже всекиму, с хубава жена да си легне. Не се живее само с едната Библия. Всичко на тая земя приканва – от поточето, дето те вика да си отпиеш от него, през цветето уханно да помиришеш, та до узрялата круша да я откъснеш. Можеш ли да си представиш колко тъжен би бил светът без хора? Как плодовете окапват тихо и зверовете спокойни царуват.
                Знам, знам, и човешката порода е карашик особен - ни се води, ни се кара. Види ли благодат човекът, чакай ти от него добро. Ще засуче мустак, ще вирне глава и ще се емне да разтуря, доде и последния дънер с корените не извади. Па накрая, понеже всички от една майка сме, ще клекне и ще заплаче. Ще се разкае, ала напразно. Стореното – сторено.

                Едно и също нещо е човекът как и да го гледаш. Дали отпред назад, или отзад напред, отвътре навън или отвън навътре, все край няма. А може и да има, но няма да сме живи да го дочакаме.

                Аз не зная стар, млад ли е човекът, кога първият се е пръкнал. Виждам само теглото на раменете, че голямо е, та се чудя кой ще го носи, щото, чини ми се, знаменосци вече няма. Всекиму се ще отзад да приглася, ама не и байрака да носи. Мръсна работа. Ама, айде, Господ дано поне е с нас, все някак ще му намерим колая. Нали така ?

Крали Бисмарка открива втори фронт!

Добра вечер на всички читатели на моя блог!

Имам радостта да обява началото на нов съвместен писателски проект с моя брат по перо Августин Господинов. Наречен е letters of flesh и стартира днес, в полунощ. На новата страница лицето Крали Бисмарка ще се подвизава под псевдонима Георги Белоречки.

За всички, които се питат какво ще се случи занапред с блога, мога да ги уверя, че ще продължа да качвам свои писаници тук, като двата проекта остават изцяло независими един от друг. На страницата, която днес откриваме, няма да намерите текстове от блога ми, както и занапред няма да има "текстопреливания" от страницата към блога или обратно.

Но стига вече толкова приказки, ето ги и новите адреси, където можете да намерите Крали Бисмарка и неговата втора природа:

http://www.lettersofflesh.com/
facebook - http://on.fb.me/11bhuKf
twitter - https://twitter.com/lettersofflesh

Grace

                                                               

Любовта овдовяла

в черно облечена

с чорапогащник без бримки

в малко село

на ниски обувки

зад прани чаршафи

нечута се подава,

а около ѝ

като бълхи не,

като оси,

мъже на рояци

кръжат,

с впити очи

от завоя,

иззад ъгъла,

нескрито гледат

открито с поглед питат

как такава сласт

най-лесно се погубва...

?

И отговор не намират.

На въпроса им е отговорено

без да разберат.

Вършечки модернизъм

Нека всички заживеем в Бейрут!

И плещите си подпрем с ливански кедър!  

За страна, която през къщите в Копривщица

и дузина сини арабски очи съм видял,

мисля,

тези думи

са достатъчно красноречиви.