Човек си иска своето...

                                                                 Владимир Димитров-Майстора

              
                Човек си иска своето – да се събере с приятели, да пийне, да попее и, дай боже всекиму, с хубава жена да си легне. Не се живее само с едната Библия. Всичко на тая земя приканва – от поточето, дето те вика да си отпиеш от него, през цветето уханно да помиришеш, та до узрялата круша да я откъснеш. Можеш ли да си представиш колко тъжен би бил светът без хора? Как плодовете окапват тихо и зверовете спокойни царуват.
                Знам, знам, и човешката порода е карашик особен - ни се води, ни се кара. Види ли благодат човекът, чакай ти от него добро. Ще засуче мустак, ще вирне глава и ще се емне да разтуря, доде и последния дънер с корените не извади. Па накрая, понеже всички от една майка сме, ще клекне и ще заплаче. Ще се разкае, ала напразно. Стореното – сторено.

                Едно и също нещо е човекът как и да го гледаш. Дали отпред назад, или отзад напред, отвътре навън или отвън навътре, все край няма. А може и да има, но няма да сме живи да го дочакаме.

                Аз не зная стар, млад ли е човекът, кога първият се е пръкнал. Виждам само теглото на раменете, че голямо е, та се чудя кой ще го носи, щото, чини ми се, знаменосци вече няма. Всекиму се ще отзад да приглася, ама не и байрака да носи. Мръсна работа. Ама, айде, Господ дано поне е с нас, все някак ще му намерим колая. Нали така ?

Крали Бисмарка открива втори фронт!

Добра вечер на всички читатели на моя блог!

Имам радостта да обява началото на нов съвместен писателски проект с моя брат по перо Августин Господинов. Наречен е letters of flesh и стартира днес, в полунощ. На новата страница лицето Крали Бисмарка ще се подвизава под псевдонима Георги Белоречки.

За всички, които се питат какво ще се случи занапред с блога, мога да ги уверя, че ще продължа да качвам свои писаници тук, като двата проекта остават изцяло независими един от друг. На страницата, която днес откриваме, няма да намерите текстове от блога ми, както и занапред няма да има "текстопреливания" от страницата към блога или обратно.

Но стига вече толкова приказки, ето ги и новите адреси, където можете да намерите Крали Бисмарка и неговата втора природа:

http://www.lettersofflesh.com/
facebook - http://on.fb.me/11bhuKf
twitter - https://twitter.com/lettersofflesh

Grace

                                                               

Любовта овдовяла

в черно облечена

с чорапогащник без бримки

в малко село

на ниски обувки

зад прани чаршафи

нечута се подава,

а около ѝ

като бълхи не,

като оси,

мъже на рояци

кръжат,

с впити очи

от завоя,

иззад ъгъла,

нескрито гледат

открито с поглед питат

как такава сласт

най-лесно се погубва...

?

И отговор не намират.

На въпроса им е отговорено

без да разберат.

Вършечки модернизъм

Нека всички заживеем в Бейрут!

И плещите си подпрем с ливански кедър!  

За страна, която през къщите в Копривщица

и дузина сини арабски очи съм видял,

мисля,

тези думи

са достатъчно красноречиви.

Аз чух песента в себе си

поради У.У.

Аз чух песента в себе си –

разграничих я от песента на колелетата  

и сърцето ми не бие

в моторен такт,

а огъва се

като клоните на вековни дървета,

като напев на стара молитва,

извиваща пътя ми,

но не посоката,

изправяща походката ми,

не стъпките,

и спокойно мога да кажа,

че намерил съм спасение.

В себе си.

Лятна ваканция

                в памет на моя дядо

                Седем сутринта. Събуждам се. Баба и дядо са станали отдавна, небето е раздирано от светлина. Топло синьо облива околията, някъде зад Стара планина безименно слънце си плиска лицето на реката. Протягам се сънен на леглото и извръщам глава към отворения прозорец на спалнята, през който нахлува хлад и мирис на липов цвят. Отведнъж младо яре се вселява в крайниците ми и заприпквам към перваза. Вкопчвам се в деня, чоплейки олюпената блажна боя, застлала дървените черчевета. Поглеждам асмата, полянката под ѝ, градината, планината. Всичко е на място, както и го оставих. Отстъпвам назад по скрибуцащото дюшеме и отивам да закуся.

                Не съм малък вече, но моля дядо да ми направи попара. И дядо прави – на унуче винаги се угажда. Баба шета в кухнята, нейната малка лаборатория. Млякото се е подквасило, каймата за кюфтета е приготвена, чушките за мързеливата туршия – изтърбушени. Баба съобщава на двамата Гошовци, че излиза да полее краставиците, а ние поклащаме глави в знак на съгласие. Краставиците обичат вода. Жегата не им понася, та ние ги даврандисваме и сутрин, и вечер.

                Оставам сам с дядо. Седнал срещу ми, сключил длани, ме гледа и напоително говори. Бавно разлива приказки за живота и втъкава в тях какво има да се свърши днес. Усмихвам му се, отговарям откъслечно и кусам попарата, свикнал да ме увлича с думи и глас. Подвластен съм и ми харесва.

                Всяко лято съм с моите старчета. Вечер поливаме градината, денем берем плодове и затваряме компоти, а случи ли се да вали, гледаме през прозореца дъждеца и колкото повече подрънква в улуците, толкова повече попивам историите им. Понякога забравям лято ли е, есен ли е, заживявам из техните спомени и наострям уши за всеки детайл. Вплитам се в кода им на общуване като млад котаран-калпазан, неразтъкал и едно кълбе живот. Познавам усмивките им, шляя се сред интонациите и нюансите на думите, нощем разгадавам вдишванията и издишванията им, сутрин ги гледам как търсят с поглед по-скоро да излязат навън, за да свършат нещо по двора.

                Лъжицата все по-често почуква в чинията и след малко попарата е свършила. Дошло е време да привържем тиквите за скелето на асмата. Дядо нахлузва нови галоши, аз стари кецове. Крача по него, присвивайки очи от блесналия ден. Следвам го като указателна табела. Пътьом се питам, той ли е млад, аз ли съм стар, или дотолкова са се оплели историите ни, че да не мога да различа кой разказвачът, кой героят.

                Гледам го и се чудя, боже, и нищо не мога да си обясня. Единствено знам, че не искам разказът да спира.