Няма как

усещаш ли как смъртен си,
как дъхът ти преходен
под пръстта червейче не грее,
как целувката дадена под клетва
някой ден ще е горестна жал,
как сърцето биещо,
спряло, за околните е палач,
как дните тъй дълги
по-къси са от вечерен час,
как шиба времето
с върбови клонки
твоя ек, твоя глас,
как прибира те смъртта  
и припознаваш я със своя брат,
как натурално любовта
превръща се в урна с прах,
как днес си тук,
а утре те няма, няма как.

Вода

Жената,
Господ здраве да ѝ дава,
е мръсна гад.

Топи се в прегръдките,
като да е от лед,
стича се в сърцето,
гаче ли река от мед.

Като роса се изпарява,
с дъжд ни напоява...
             Как тогава,
дявол да го вземе,
вечно нищим
кръговрата на водата,
без да включим в него
и жената?