Две птичета незнайни
по стеблото се катереха,
със човките си малки
на кората потрепереха.
Март беше, студът още
хапеше демек, аз запалих
си цигара, а по улицата
изръмжа ръждив Кадет.
Слънцето прикриваше се зад
сгради, като зад шал дебел,
отведнъж сетих се за село,
за селския живот препънат
в празен портофел.
И други мисли се до мен
довяха – разни, окъсани,
мънинки, а птичките във хор
кълвяха, все тъй замислени,
наивни.
Усминах се леко
и рекох си
нейсе на друг:
„Гледай какво
нещо,
уж ден като
ден,
а как нашепва
ми разсеяно
за света отвъд
мен.”
